Слуга на Империята

Очите на Мара се навлажниха.

— Хокану, някоя дъщеря на друг дом ще бъде щастлива съпруга.

Хокану се поклони на комплимента.

— Такава дъщеря ще трябва да има изключителен късмет, за да може да измести чувствата ми към теб. Преди да си тръгна, бих ли могъл поне да знам, че гледаш с благоразположение на едно приятелство с Шинцаваи?

— Разбира се — отвърна тя, замаяна от облекчение, че не се беше ядосал и че не бе приел отхвърлянето на предложението си като обида. Страхувала се беше повече, отколкото съзнаваше, че отказът й би могъл да го обърне срещу нея. — Бих го ценила като привилегия.

— Смятай го за дар — каза Хокану. — Дар, който заслужаваш. — Отпи последната глътка от виното си и с изискана любезност започна да се сбогува.

Мара го изпревари, най-вече за да отложи неприятния момент на раздялата.

— Ако позволиш, бих помолила за една услуга.

Тъмните му очи се взряха в нея искрено, без подозрение, че би могла да използва слабостта му в своя изгода, а в напрегнато желание да отгатне мотивите й. Мара разчете погледа му и разбра дълбоко в сърцето си колко си приличат: и двамата притежаваха инстинкт за Великата игра и волята да залагат смело.

— Каква услуга, лейди Мара? — попита Хокану.

Тя се постара да го каже небрежно, защото темата беше наистина неудобна.

— Разбрах, че един от Великите често посещава вашия дом.

Хокану кимна, лицето му стана безизразно.

— Самата истина.

— Много бих искала да проведа неофициален разговор с такава особа. Ако би могъл да ми уредиш среща, ще се смятам за твоя длъжница.

Очите на Хокану леко се присвиха, но той не прояви любопитство за мотивите й.

— Ще видя какво мога да направя.

Изправи се и я удостои с официален поклон, наред с обичайните любезни фрази. Мара също стана, натъжена, че атмосферата на интимност бе нарушена. Чарът му вече бе само на повърхността и колкото и да се опитваше, не можеше да го разгадае по-надълбоко. След като той си отиде, тя поседя на светлината на хартиените фенери, като въртеше и въртеше чашата с вино в ръцете си. Не можеше да си спомни последните му думи, а само, че беше прикрил чувствата си твърде добре.

Възглавничките от другата страна на масата изглеждаха повече от празни, а нощта — повече от тъмна.

След това дойде Накоя, както бе очаквала: инстинктите на старата жена бяха непогрешими. След като погледна господарката си, тя седна до нея и каза:

— Дъще на сърцето ми, изглеждаш притеснена.

Мара се отпусна в прегръдката й, сякаш отново беше някогашното момиче.

— Накоя, направих каквото трябваше, като отхвърлих ухажването на Хокану. Но ме измъчва някаква безпричинна тъга. Как може да обичам Кевин толкова дълбоко, колкото го обичам, и в същото време да изпитвам съжаление, че отклоних предложението на Хокану?

Накоя нежно я погали по бузата, както го бе правила през трудните години на отрастване.

— Дъще, сърцето може да побере в себе си повече от един. Всеки от тези двама мъже има място в него.

Мара въздъхна, отдавайки се за миг на утехата от прегръдката на старата жена. След това се усмихна тъжно.

— Винаги си ме предупреждавала, че любовта е трънлив храст. Така и не разбирах досега колко е вярно… и колко много са тръните.