Лейди Полунощ [bg]

- Все още имам нужда от кръв на Блекторн - заяви Малкълм и посегна към нея. - А твоята ще ми свърши точно толкова добра работа, колкото и тази на малкия ти брат. Всъщност ти изглеждаш така, сякаш имаш доста повече от него...

- Спри! - изкрещя Ема.

Малкълм я погледна... и се вкамени. Ема се бе изправила върху каменната маса. В едната си ръка стискаше Кортана, а в другата - канделабъра с ръцете на славата.

- Дълго ти отне, докато ги събереш, нали? - заяви тя с леден глас. - Ръцете на тринайсет убийци. Не е толкова лесно.

Малкълм пусна Дру и тя изтича в далечния край на залата, посягайки към колана си за друго оръжие. Лицето на Малкълм се изкриви.

- Върни ми го - изръмжа той.

- Нареди им да се оттеглят - каза Ема. - Накарай Последователите си да се оттеглят и ще си получиш ръцете на славата.

Очите на Малкълм лумнаха.

- Лишиш ли ме от шанса да си възвърна Анабел, ще ми платиш с агония.

- Едва ли би могла да бъде по-ужасна от агонията да ти слушам приказките - каза Ема. - Нареди им да се махнат или ще накълцам тези отвратителни неща на късчета. - Тя още по-здраво стисна дръжката на Кортана. - Да видим дали ще можеш да направиш магията си с тях.

Погледът на Малкълм обходи пещерата. Подът беше осеян с телата на Последователите му, ала някои от тях все още бяха на крака, приклещили Диего и Кристина в единия ъгъл. Възседнали Уиндспиър, Марк и Кийрън посичаха онези, които ги заобикаляха. Копитата на коня бяха поаленели от кръв.

Свил ръце в юмруци, магьосникът се обърна и процеди няколко думи на гръцки. Останалите Последователи започнаха да се свличат на земята. Диего и Кристина се втурнаха към Дру; Кийрън дръпна юздите на Уиндспиър и елфическият кон се закова на място, докато мъртвите отново падаха мъртви.

Малкълм се хвърли към масата. Ема пробяга по нея и скочи, приземявайки се леко на пода, без да спира.

Втурна се към редицата столове, сложени за Последователите, притича по пътеката между тях и потъна в сенките. Кортана хвърляше достатъчно светлина, та тя да различи тъмен коридор между скалите, губещ се в недрата на хълма.

Тя нахлу в него. Единствената светлина идваше от блещукащия мъх, който растеше по стените. Стори й се, че вижда нещо да проблясва в далечината, и продължи напред, макар че да тича с тежкия канделабър започваше да й причинява болка.

Коридорът се разклони. Чула стъпки зад себе си, тя се хвърли наляво. Не беше направила повече от няколко крачки, когато пред нея се издигна стъклена стена.

Вратата. Беше станала по-голяма и сега запълваше почти цялата стена. Масивният лост, който Ема си спомняше, стърчеше от скалата до нея. Вратата сияеше отвътре, като огромен аквариум.

Океанът проблясваше зад стъклото, наситено синьозелен. Ема виждаше риби и водорасли, и странни светлини и багри.

- 0, Ема, Ема - разнесе се гласът на Малкълм зад нея. -Пое по грешния път, нали? Но това се отнася за голяма част от живота ти.

Ема се обърна и замахна с канделабъра към него.