Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
— Но, но според мен…
— Казвам ти, Величеството ще разбере. Той не би очаквал от вас да изгубите живота си тук — каза Каин и оголеният меч в ръката му потрепна многозначително. Изчака секунда, за да се убеди, че са го разбрали. — Схващате ли?
Двамата се спогледаха и очевидно решиха, че самоволното отлъчване е по-безопасното решение. Само че Колбърг вече не се интересуваше от тях.
„Ламорак — помисли си той със странно спокойствие, незнайно защо изпълнен със задоволство. — Това е тайната квартира в Индустриалния парк.“
Той стисна ръката си в юмрук и я протегна над бутона за извънредно прехвърляне; зловещата червена светлина се отрази върху топчестите му пръсти.
„Една погрешна стъпка, Каин. Само една — без значение дали няма да я направи някой друг. Ако Ламорак направи дори малък намек за признание, юмрукът ми ще се стовари като чук божий.“
Червеникавокафявите му устни потръпнаха при сравнението и той леко се размърда в стола на помощник-режисьора, настанявайки се по-удобно — само че не се получи. Сърбеше го цялото тяло; чувстваше се така, сякаш цели пълчища мравки пъплят по кожата му; не можеше да отпусне раменете си и да успокои бесния ритъм на сърцето си.
„Само още малко — каза си той. — Не остана много.“
17.
Когато отварям вратата, той седи край прозореца и гледа навън; сиянието от пожарите в Града на пришълците озарява в червено поочукания му профил. Когато започва да се обръща към мен, аз се затичвам по пода и правя фехтовален скок; заостреният връх на меча ми спира на един сантиметър от гърлото му. Той застива по средата на опита си да стане от стола. Предполагам, че счупеният му крак вече може да издържи тежестта му.
— Не казвай нищо — произнасям тихо аз. — Не съм дошъл да те нараня.
Той прехвърля тежестта си върху ръцете и бавно се отпуска обратно в стола. Някой грижлив Поданик е обездвижил счупеното му чене с голям бинт, завързан на възел отгоре на главата му; прилича на голямо бебе със зъбобол от някое анимационно филмче.
— Не си?
Въздъхвам дълбоко и продължително, след което обръщам меча с дръжката към него и му го подавам.
— Не. Но ако се опиташ да ми приложиш Подчинението, ще ти счупя още някоя лицева кост, разбра ли?
Той посяга колебливо към меча, както дете посяга към бонбончето, което се страхува, че ще му отмъкнат. Щом пръстите му се събират около дръжката, голяма част от напрежението се свлича от раменете и шията му. Облекчението, което се изписва на лицето му, е толкова силно, че дори самият аз го усещам.
— Каин… Каин, аз…
— Знам всичко. — Обръщам се, за да запаля една лампа, и я нагласям така, че да се вижда отвън. — Когато се приберем у дома, двамата добре ще си поговорим, но сега това не е важно. Знам какво си направил и знам защо.
Очите му се опулват, той хваща меча с двете си ръце и насочва острието към лицето ми.
— Аз, аз, но аз…
— Не е нужно да казваш нищо. Знам всичко и проявявам разбиране.
Долната му устна започва да трепери.
— Не съм искал никой да пострада…
— Знам. Повярвай ми, Ламорак, знам какво е — познавам натиска, който оказват върху теб. Преминал съм по този път, нали знаеш? Правил съм същото и ми е харесвало не повече, отколкото на теб.
Очите му започват да се овлажняват и насъбралата се в гърдите ми погнуса едва не ме задушава, докато се опитвам да я държа настрани от лицето и гласа ми.
— Кариерата ѝ… — проплаква той. — Приключението ѝ…
Прекъсвам го безцеремонно.
— Единственото нещо, което има значение сега, е да я освободим от Ма’елкот, нали? Помогни ми. Помогни ми да я спася и нищо друго няма да има значение. Дори ще се погрижа Величеството да не те убива заради онова, което си му причинил.
— Каин… Каин, това беше…
— Нали ти казах, Ламорак, че разбирам. — Какво шибано мрънкало. — Онази нощ в склада доста те стреснах. Сигурно си решил, че ще те убия. — Свивам рамене с умерено смутена полуусмивка. — Щях. Ако не се бяха върнали обратно, ти щеше да си мъртъв, но хей, такъв ми е характерът, какво да правя? Когато се поуспокоих и обмислих нещата, разбрах всичко. Виж какво, не можем да губим повече време. Нуждая се от помощта ти.
— За какво? Искам да кажа, да, Каин, готов съм да направя всичко, за да оправя нещата.