Силата на сянката

Западният лес се издигаше върху камениста почва, прорязана от бодливи къпинаци и яки дървета с дебели стволове — местност с малко ферми и пътеки. Беше скитал из тези гъсти лесове като момче, сам или с Ранд и Мат, на лов с лък или прашка, да залага примки за зайци или просто да броди заради самото бродене. Катерички с рунтави опашки, припкащи по дърветата, пъстропери дроздове, чуруликащи по клоните, на които подражаваха чернокрили присмехулници, сойки със сини крилца, които профучаваха из храстите пред пътниците — всичко това му напомняше за дома. Дори самата миризма на прахта, вдигана от конските копита, му бе приятно позната.

Можеше да тръгне направо за Емондово поле, но предпочете да заобиколи по на север през гората и най-сетне, когато слънцето взе да се спуска към короните на дърветата, прекоси широката следа на Каменния път. Защо „Каменен“, никой в Две реки не знаеше, а и той едва ли изобщо приличаше на път — просто обрасла с трънаци просека, която беше трудно дори да се забележи, без дървета по нея, докато най-после не започнеш да виждаш обраслите коловози, направени от поколения минаващи фургони и коли. Тук-там само на повърхността се показваха останки от древна каменна настилка. Може би някога тук бе имало каменен път за Манедерен.

Фермата, която търсеше, лежеше недалече от пътя, отвъд няколкото реда ябълки и круши. Той я подуши още преди да я е видял. Миризма на въглен; не беше прясна, но и цяла година не бе могла да потуши тази миризма.

Той дръпна юздите, спря и я загледа. Някогашната ферма на ал-Тор. Стояха само каменните стени на кошарата за овцете, портата зееше отворена и висеше на една панта. Почернелият от сажди комин мяташе коса сянка върху изгорелите греди на къщата. Плевнята и навесът за сушене на табак бяха на пепел. Плевели бяха избуяли в тютюневата нива и в зеленчуковата градина, тук-там се виждаха гнили кафяви тикви.