Силата на сянката
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на сянката». Краткое содержание книги:
Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи.
Тук той се намръщи и изненадващо, само след миг, на мястото на чука просветна секирата, някак мъглива и нереална. Миг — и отново беше чукът. Той облиза устни, надявайки се да си остане така. Секирата можеше и да е по-добро оръжие, но предпочиташе чука. Не можеше да си спомни нищо като онова, което се случи преди малко, как нещо се променя изведнъж, но не знаеше почти нищо за това странно място. Ако изобщо можеше да се нарече „място“. Беше вълчият сън и в него ставаха странни неща, поне толкова странни, колкото във всеки обикновен сън.
Сякаш самата мисъл за странностите включи една от тях — и ето че един къс от небето срещу върхарите изведнъж потъмня и се превърна в прозорец към някъде другаде. Посред вихрещи се хали стоеше Ранд и се смееше диво, дори налудничаво, вдигнал ръце нагоре, а върху вятъра яздеха малки фигурки, златни и пурпурни, приличащи на онази странна фигура върху знамето на Дракона; скрити очи следяха Ранд и не можеше да се разбере дали той ги забелязва. Странният „прозорец“ мигна и угасна, заменен веднага с друг, малко над него, където Нинив и Елейн се прокрадваха предпазливо между някакви сенчести здания — преследваха някакъв опасен звяр. Перин не можеше да каже как е разбрал, че е опасен, но го знаеше. И това изчезна, но ето, че ново черно петно се просна сред небето. Мат, застанал пред раздвояващ се като вила път. Той подхвърли монета, пое по едното разклонение и изведнъж вече носеше на главата си шапка с широка периферия, а в ръката му имаше тояга с острие на върха. Нов „прозорец“ — и Егвийн и някаква жена с дълга бяла коса го гледаха изумени, докато зад тях Бялата кула се ронеше камък по камък. И те изчезнаха.
Перин си пое дълбоко дъх. Беше виждал подобни неща и преди, тук, във вълчия сън, и му се струваше, че тези гледки по някакъв начин са верни или значат нещо. Каквото и да бяха обаче, вълците не ги виждаха. Моарейн бе предположила, че вълчият сън е същото като нещо, което тя нарече Тел-айеран-риод, след което не добави нищо. Веднъж беше подслушал Егвийн и Елейн да си говорят за сънища, но Егвийн вече знаеше твърде много за него и вълците, може би колкото Моарейн. Не беше нещо, което той бе склонен да обсъжда с някого, дори и с нея.
Имаше един човек, с когото му се искаше да поговори, ако можеше. Съжаляваше, че не може да намери Илиас Мачира, човека, който го беше запознал с вълците. Илиас трябваше да знае за тези неща. Когато си помисли за него, за миг му се стори, че чува собственото си име, едва-едва нашепнато сред вятъра, но като се ослуша — не чу нищо освен вятъра. Тук той беше съвсем самичък.
— Скокливец! — извика той, и после в ума си: „Скокливец!“ Вълкът беше мъртъв и все пак не-мъртъв, тук. Вълчият сън беше мястото, където вълците се озоваваха след смъртта си, за да изчакат да се родят отново. За вълците нещата бяха дори малко по-сложни: те като че ли по някакъв начин бяха свързани със съня дори когато бяха будни. За тях едното беше почти толкова истинско — може би също толкова истинско, — колкото и другото. — Скокливец! Скокливец! — Но Скокливец го нямаше.
Всичко това беше безполезно. Той бе дошъл тук с определена цел и щеше да е по-добре да се захване с нея. В най-добрия случай спускането до мястото, откъдето се бяха издигнали гарваните, щеше да отнеме часове.
Той направи една крачка — земята около него се замъгли — и стъпи до коритото на тясно поточе. Беше се озовал сред гъсталак от бучиниш и ракита, обвитите в облаци върхове се извисяваха далече в небето. За миг зяпна изумен. Намираше се на другия край на долината спрямо Портала. Всъщност намираше се на самото място, към което се бе отправил преди малко, мястото, откъдето бяха излетели гарваните и стрелата, убила първия ястреб. Такова нещо досега не беше му се случвало. Дали не научаваше все повече за вълчия сън — Скокливец винаги му беше казвал, че е невежа — или просто този път бе по-различно?
При следващата си стъпка бе по-предпазлив, но тя си остана най-обикновена стъпка. Нямаше никакви доказателства за стрелец или гарвани, никаква диря, нито перце, нито миризма някаква. Всъщност и той самият не беше сигурен какво точно бе очаквал. Естествено, от тях нямаше да са останали следи, освен ако и те не бяха попаднали в съня. Но ако можеше да намери вълци в съня, те щяха да могат да му помогнат да намери братята и сестрите им в будния свят, и онези вълци щяха да му кажат дали има твари на Сянката в планините. Може би ако сега се намираше нависоко, щяха да чуят зова му.
Приковал очи в най-високия връх край долината, току под облаците, той пристъпи. Светът се замъгли — и ето че той стоеше на склона, покрит с бели преспи. Неволно се засмя. Виж, това беше забавно. Оттук можеше да види цялата проснала се в нозете му долина.