![Последният довод на кралете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/1/3/posledniyat-dovod-na-kralete-bg-download.jpg)
Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
Защитниците на стената отвърнаха със залп от арбалетите и засипаха гуркулите на площада с къси стрели. Някои от тях паднаха на място, останалите, уплашени, отстъпиха и се изпокриха в сградите, заобикалящи площада. Един от мъжете на моста скочи в рова, заплува във водата, но след третия замах потъна и не се показа повече на повърхността. Неколцината на моста пълзяха безпомощно, вдигнали отчаяно оръжия. Мисълта, че това беше за всеобщото благо, не беше от голяма утеха за тях, помисли си Джизал. Стисна очи и отмести поглед.
— Вижте! На изток!
Варуз и няколко от офицерите му бяха отишли до парапета от другата страна на терасата и се взираха в далечината, зад Кулата на Създателя. Джизал тръгна към тях и засенчи с ръка очи. Отвъд високата стена на Агрионт, отвъд блестящите води на реката и широката извивка на града забеляза, или му се стори, че забелязва, едва доловимо движение. Една тънка, дълга дъга пълзеше бавно към Адуа.
Един от офицерите насочи натам далекоглед.
— Кавалерия! Съюзническа кавалерия!
— Сигурен ли си?
— Армията!
— Закъсняха за тържеството — промърмори Варуз, — но са все така добре дошли.
— Ура за лорд-маршал Уест!
— Спасени сме!
Но Джизал не беше в настроение да скача от радост. Разбира се, надеждата е хубаво нещо, а и от доста време е истинска рядкост в града, но беше твърде рано за празнуване. Върна се обратно от другата страна на терасата и се загледа надолу.
На площада пред стената на Агрионт се струпваха все повече гуркули и очевидно идваха подготвени. Докараха няколко дървени конструкции на колела — наклонени назад паравани, зад които спокойно можеха да се скрият двайсетина войници. Първите, вече набучени със стрели от стената, тръгнаха към моста. Полетяха още стрели. Падналите ранени запълзяха обратно към редиците си. Една от сградите на площада вече гореше и огнените езици на пожара облизваха лакомо стрехите на покрива.
— Армията! — извика радостно някой от задния парапет. — Маршал Уест!
— Да. — Маровия погледна смръщено бъркотията на площада. Звукът от битката се усилваше непрестанно и вече беше почти неистов. — Да се надяваме, че не идва прекалено късно.
Шумът на предстояща битка, носеше се леко по хладния въздух. Тропот, подрънкване, викове. Логън огледа хората около себе си — тичащи крака, учестено дишане, дрънчене на ризници, тропане на щитове, претръпнали лица и наточени оръжия.
Отново беше част от всичко това, но нищо в него не го радваше.
Тъжната истина беше, че сред Феро, Джизал, Баяз и Кай се беше радвал на повече топлота и доверие, отколкото сред своите. Трудни за общуване копелета бяха, вярно, всеки посвоему. Логън дори не можеше да каже, че ги разбираше напълно, нито, че ги харесваше много. Но докато беше с тях, харесваше повече себе си. Там, в пустошта на западната равнина, той беше човек, на когото можеш да се довериш, точно какъвто беше навремето баща му. Човек, чието кърваво минало не наднича постоянно зад рамото му. Там нямаше значение дали неговото име е по-черно от ада. Нямаше нужда непрекъснато да се озърта и да си пази гърба. Беше човек с надежди за нещо по-добро.
Мисълта, че можеше отново да види тези хора, да бъде отново онзи човек, му даваше криле, караше го да тича с всички сили към стената на Адуа. Струваше му се, че този път дори може да остави Кървавия девет извън градските стени.
Но останалите северняци не споделяха ентусиазма му. Това тяхното беше по-скоро разходка, отколкото щурм. Когато стигнаха до малка горичка, съвсем забавиха крачка и влязоха сред дърветата с почти небрежна походка. От клоните се вдигнаха няколко птици, а мъжете спряха. Никой не каза и дума. Едно от момчетата дори седна на земята, облегна се на едно дърво, извади манерка и отпи.
— Мътните го взели — вторачи се в него Логън. — Не мисля, че някога съм виждал по-жалко подобие на нападение. Да не сте си оставили куража в Севера?
Разнесе се мърморене, размениха се погледи. Напъхал език зад долната си устна, Червената шапка го погледна изкъсо.
— Може и да сме — каза. — Не ме разбирай погрешно, главатар, или кралско величество, или каквото и да е сега. — Склони глава, за да покаже, че не ставаше въпрос за неуважение. — Бил съм се достатъчно дълго и здраво, висял ми е животът на косъм и така нататък. Обаче, така де мисълта ми е, сега защо да се бия? И мисълта на всички ни, мисля, е такава. Това тук не е наша работа, нали така? Не е наша битка това тука.