Друговремец

– Бог знае, че на момчетата си им трябват шамари, иначе нямаше да ги прави такива диванета. – Имитацията ми на баба Макнаб пожъна безусловен успех.

Джени обърса сълзите си от смях.

– Божичко, истина е. А и тя знае най-добре. Колко има, Иън, осем момчета?

Иън кимна.

– Да, най-малко. Даже не помня имената на всички. Когато с Джейми бяхме по-млади, сякаш винаги имаше един-двама Макнаб, с които да ходим на лов и за риба.

– Значи се израснали заедно? – попитах. Джейми и Иън си размениха съзаклятнически усмивки.

– О, да, добре се знаем – каза Джейми. – Бащата на Иън беше управителят на имението, както сега е и Иън. Докато лудеехме на младини, често се озовавахме с господин Мъри пред някой от бащите ни и сме обяснявали как външният вид лъже или как обстоятелствата променят случаите.

– И ако не ги убедим – допълни Иън, – се озовавахме с ­господин Фрейзър превити на оградата, а аз го слушах как крещи до побъркване, докато чакам реда си.

– Никога! – отвърна Джейми възмутен. – Не съм викал.

– Както щеш го наричай, Джейми – отвърна другият, – но беше много шумен.

– И двамата се чувахте на километри – намеси се Джени. – Не само викането. Джейми не спираше да спори с големите, чак докато започне боят.

– Да, трябваше да станеш адвокат, Джейми. Но нямам представа защо ти давах да говориш. – И Иън поклати глава. – Вкарваше ни във все по-големи каши.

Джейми пак се разсмя.

– Имаш предвид кулата ли?

– Да. – Иън се обърна към мен и посочи на запад, където древната постройка се издигаше от хълма зад имението. – Да, Джейми беше направо блестящ тогава. – И подбели очи. – Каза на Брайън, че е нецивилизовано да използваш физическа сила, за да спечелиш в спор. Телесното наказание било варварщина и отживелица. Да биеш някого само защото е извършил нещо, с чиито следващи неп... непредвидености – да, това беше думата, – с чиито непредвидености не си съгласен, не било конструктивна форма на наказание...

Вече всички се смеехме гръмко.

– А Брайън вслуша ли се? – попитах.

– О, да. – Иън кимна. – Просто стоях до Джейми и кимах, когато спираше, за да си поеме дъх. Най-накрая приключи, баща му се прокашля и каза „Разбирам“. После се обърна и погледа известно време през прозореца, като въртеше каиша и кимаше, сякаш мислеше. Стояхме рамо до рамо, както каза Джейми, и се потяхме. Накрая Брайън се обърна към нас и ни каза да го последваме към конюшнята.

– Даде ни по една метла, четка и кофа и ни насочи към кулата – поде историята Джейми. – Убедил съм го бил и решил да ни накаже „конструктивно“.

Иън проследи с поглед кулата по цялата ѝ дължина.

– Това нещо е двайсет метра високо – каза ми той – и е десет метра в диаметър, на три етажа. – Въздъхна тежко. – Пометохме я от върха до основата и я изтъркахме от основата до върха. Пет дни. Още усещам гнилите стръкове овес, когато кашлям.

– На третия ден се опита да ме убиеш – каза Джейми, – задето ни бях забъркал. – Докосна главата си. – Голяма рана ми отвори над ухото с метлата.