Великият лов

Хюрин ги поведе през алеите и постепенно светлините от замъка изчезнаха и остана само луната. Те крачеха тихо, само ботушите им скърцаха по тухлената настилка. Храстите, които през деня сигурно бяха отрупани с цвят, сега представляваха странни издути сенки. Ранд опипваше дръжката на меча си и се стараеше да не задържа дълго погледа си на един и същи предмет. Наоколо можеше да се крият стотици тролоци. Знаеше, че Хюрин щеше да ги надуши, ако бяха тук, но това не го успокояваше много. Ако Бартанес беше Мраколюбец, поне някои от слугите и стражите му също щяха да са такива, а Хюрин не можеше винаги да надушва Мраколюбци. Мраколюбци, изскачащи в нощта срещу тях, нямаше да са нещо по-добро от тролоците.

— Тук, лорд Ранд — прошепна Хюрин и посочи.

Каменни стени, не много по-високи от Лоиал, обкръжаваха квадратно пространство със страна около петдесет крачки. Ранд не можеше да види добре, но му се стори, че градината продължава и зад стените. Чудно му стана защо Бартанес е направил това заграждение тъкмо тук, в средата на парка. Зад стената не се виждаше никакъв покрив. „Защо им е трябвало да влизат тук?“

Лоиал се наведе и устата му се доближи до ухото на Ранд.

— Казах ти, че някога това е било Дъбрава на огиер, Ранд. Порталът е зад тази стена. Усещам го.

Ранд чу отчаяната въздишка на Мат.

— Не можем да се предаваме, Мат.

— Не казвам, че се предавам. Просто имам достатъчно пипе в главата, за да тръгна пак през Пътищата.

— Вероятно ще ни се наложи — каза Ранд. — Иди намери Ингтар и Верин. Доведи ги тук сами по някакъв начин — все едно как — и им кажи, че според мен Фейн е отнесъл Рога през Портала. Само гледай да не те чуе някой. И запомни, че трябва да куцаш — за теб се знае, че си паднал. — За него самия беше чудно, че Фейн е рискувал да тръгне през Пътищата, но това изглеждаше единственото обяснение. „Те не биха изгубили цял ден и цяла нощ само в стоене тук, без покрив над главите.“

Мат се поклони ниско и каза с натежал от сарказъм глас:

— Слушам, милорд. Както желае милорд. Ще позволите ли да ви нося знамето, милорд? — После закрачи към замъка и сърдитото му ръмжене постепенно заглъхна. — Сега трябва и да куцам. Следващия път сигурно ще трябва да съм със счупен врат или…

— Просто е разтревожен заради камата, Ранд — каза Лоиал.

— Знам — отвърна Ранд. „Но колко ли още ще издържи преди да каже на някого кой всъщност съм аз, без дори да помисли?“ Не можеше да допусне, че Мат би го издал съзнателно; поне дотолкова приятелство все още бе останало между тях. — Лоиал, вдигни ме, за да надникна през стената.

— Ранд, ако Мраколюбците все още са…

— Не са. Хайде, вдигни ме.

Тънката, смаляваща се луна светеше съвсем бледо, така че по-голямата част от заградения участък бе скрита в сянка, но изглеждаше, че вътре зад стените няма храсти и цветя. Виждаше се само някаква каменна пейка, като че ли предназначена да може човек да седне на нея и да се взира към огромната изправена каменна плоча в средата на квадрата.