Великият лов

— Такаа. Андорец, при това обучаван в Граничните земи. Или обучаван от Стражник? — Очите на Бартанес се присвиха и той изгледа Ранд изпитателно. — Научих, че Мургейз има само един син. Казва се Гавин, както чух. Трябва да сте почти на неговата възраст.

— Познавам го — отвърна Ранд предпазливо.

— Тези очи. Тази коса. Чувал съм, че кралското родословие на Андор има почти айилски коси и очи.

— Не съм айилец, лорд Бартанес, нито съм с кралско потекло.

— Както кажете. Дадохте ми вече достатъчно поводи за размисъл. Надявам се, че ще намерим някаква обща почва за разговор следващия път. — Бартанес се поклони и вдигна чашата си за поздрав, след което се извърна и заговори с някакъв сивокос мъж с многобройни цветни ширити по сетрето.

Ранд поклати глава и продължи напред, надалеч от повече разговори. Стигаше му беседата с един кайриенски лорд; втори такъв разговор щеше да му дойде много. Бартанес като че ли намираше дълбоки значения в най-безобидните му забележки. Ранд си даде сметка, че едва сега е научил достатъчно за Даес Дай-мар, за да разбере, че няма никаква представа как се играе. „Мат, Хюрин, по-скоро намерете нещо, за да можем да се измъкнем оттук. Тези хора са побъркани.“

А после се озова в друга зала и веселчунът в другия й край, който дърпаше струните на лютнята си и декламираше приказка от „Великия Лов на Рога“, не беше друг, а самият Том Мерилин. Ранд се закова на място. Том, изглежда, не го забеляза, въпреки че погледът му на два пъти се плъзна през него. Изглежда, Том бе категоричен в думите си. Окончателно скъсване.

Ранд се извърна да напусне залата, но някаква дама пристъпи плавно пред него и постави ръка на гърдите му; дантелата се изви по китката й. Главата й не достигаше и до рамото му, но високо вдигнатите къдрици на прическата й почти закриваха очите му. Колосаните дантели на тоалета й скриваха шията й и се опираха в брадичката й, падайки на вълни, цветни ивици пресичаха тъмносинята й рокля под гърдите.

— Аз съм Алаине Чюлиандред. А вие сте прословутият Ранд ал-Тор, нали? Всички сме впечатлени от това, което се говори за вас. Чух дори, че свирите на флейта. Нима е истина?

— Да, свиря на флейта. — „Но как е могла да…? Калдевуин. О, Светлина, в този Кайриен всички научават всичко.“ — Моля да ме извините…

— Чувала съм, че някои чуждоземни лордове свирят на музикални инструменти, но досега не вярвах. Много бих искала да чуя музиката ви. Може би ще побеседвате с мен за едно-друго. Бартанес, изглежда, намира разговора си с вас за впечатляващ. Съпругът ми прекарва дълго време в наглеждане на лозята си и ме оставя съвсем сама. Така и не му остава време да „побеседва“ с мен.

— Сигурно ви липсва — отвърна Ранд, мъчейки се да се промуши покрай широките й фусти. Тя се разсмя звучно, като че ли беше казал най-забавната шега на света.

Друга жена си проправи път с рамо напред към първата и още една ръка се опря в гърдите му. Имаше също толкова цветни ивици, колкото и Алаине, и беше на нейната възраст, десетина години по-възрастна от него.

— Да не мислиш да го задържиш за себе си, Алаине? — Двете жени се усмихнаха една на друга, но очите им сякаш мятаха ножове. Втората се обърна с усмивка към Ранд. — Аз съм Белеваере Осиеллин. Всички ли мъже в Андор са толкова високи? И толкова хубави?