Среднощни кули
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #13
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-218-1
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Среднощни кули». Краткое содержание книги:
Призраци от миналото дебнат Перин Айбара: Бели плащове, убиец на вълци, картини в ума му, а и отговорностите на водачеството не му дават мира. Невидим враг бавно затяга клуп около врата му. За да надделее, Перин трябва да потърси отговори в Света на сънищата и най-сетне да намери начин да овладее вълка в себе си. Иначе е изгубен завинаги.
Довье’анди се товя сагайн. Време е да хвърлим зара.
Земята потрепери, сякаш простена. Усещаше зноя в очите на чудовището. Чу припрени стъпки зад себе си — жената бягаше. Беше сам.
Перин се изправи с разтреперани крака, всеки инстинкт в него крещеше да побегне. Но не. Не можеше и да се бие. Не можеше да приеме, че това е истинско.
Скокливец изскочи на поляната и сякаш изтласка тъмнината назад. Съществото се наведе към Перин и изпъна огромната си ръка, за да го смаже…
Беше на улица.
В Кемлин.
Това не беше истинско.
Не беше.
Тъмнината около тях се стопи. Огромното същество от сянка се люшна във въздуха като изпънато парче плат. Луната се скри и пред краката им се появи утъпканата пръст на уличката.
Чу се тихо изпукване и съня вече го нямаше. Перин отново стоеше в уличката, със Скокливец до него, без никаква следа от гората, нито от ужасното създание, което някой бе помислил за Преродения Дракон.
Перин бавно издиша. От челото му капеше пот. Посегна да я избърше, но се сети и я премахна с мисъл.
Скокливец изчезна, а Перин го последва мигновено и отново се озова на същия покрив като преди. Седна и потрепери само при мисълта за онази сянка.
— Изглеждаше толкова истинско. Част от мен знаеше, че е кошмар. Не можех да направя нищо друго, освен да се бия или да бягам. Но щом направех едното или другото, то ставаше по-силно, нали? Защото приех, че е истинско ли?
„Да. Трябва да не вярваш на това, което виждаш.“
Перин кимна.
— Имаше някаква жена там. Част от съня ли беше? И тя ли не беше истинска?
„Да.“
— Може би тя го е сънувала — каза Перин. — Първоначалният кошмар е бил неин. Попаднала е в него и е заседнала тук в Света на сънищата.
„Хората, които сънуват, не остават тук задълго — изпрати Скокливец. За него това обсъждане бе приключило. — Ти беше силен, Млади бико. Добре се справи.“ Миришеше гордо.
— Помогна ми, когато тя нарече съществото Преродения Дракон. Това показа, че не е истинско. Помогна да повярвам, че не е.
„Ти се справи добре, глупаво кутре — повтори Скокливец. — Навярно все пак можеш да се научиш.“
— Само ако продължа да се упражнявам. Трябва да го направим отново. Можеш ли да намериш друго нещо?
„Да — изпрати Скокливец. — Винаги има кошмари, когато твоят вид е наблизо. Винаги.“ Само че вълкът отново се обърна на север. Перин си бе помислил, че преди това го бяха отвличали сънищата, но май не беше така.
— Какво става там? — попита той. — Защо непрекъснато поглеждаш натам?
„Иде“, изпрати Скокливец.
— Какво?
„Последният лов. Започва. Или пък не.“
Перин се намръщи и стана.
— Искаш да кажеш… сега?
„Решението ще се вземе. Скоро.“
— Какво решение? — образите, които изпращаше Скокливец, бяха объркани и Перин не можеше да ги разчете. Светлина и мрак, пустота и огън, студенина и ужасна, ужасна горещина. Смесено с вълчи вой, зов и отдадена сила.
„Ела.“ Скокливец се изправи, загледан на североизток.
Изчезна. Перин измести след него и се появи в подножието на Драконова планина, до някаква скална издатина.
— Светлина! — промълви Перин, загледан нагоре със страх. Назряващата от месеци буря бе стигнала до своя връх. Огромен черен гръмоносен облак господстваше в небето, покрил планинския връх. Кръжеше бавно във въздуха като необятен въртоп от мрак и изригваше накъсани мълнии, които поразяваха облаците над него. В други части на вълчия сън облаците бяха буреносни, но все още далечни. В това тук имаше неумолима неизбежност.
Беше… средоточие на нещо. Перин можеше да го усети. Вълчият сън често отразяваше неща в реалния свят по странни и неочаквани начини.
Скокливец стоеше на скалите. Перин усещаше всички вълци, струпали се по склоновете на Драконовата планина. Многократно повече, отколкото ги бе чувствал доскоро.
„Чакат — каза Скокливец. — Последният лов иде.“
Перин се пресегна с ума си и откри още и още глутници, идещи насам. Все още бяха далече, но прииждаха към Драконовата планина. Погледна нагоре към чудовищния връх. Гробницата на Дракона, Луз Терин. Паметникът на неговото безумие, на поражението, както и на победата му. На гордостта и саможертвата му.
— Вълците — каза Перин. — Те се събират за Последния лов?
„Да. Ако се случи.“
Перин се извърна към Скокливец.
— Ти каза, че ще се случи. „Последният лов иде“, каза.
„Трябва да се направи избор, Млади бико. Едната пътека води към Последния лов.“