Шутът на кралицата

Дворът трябваше да тръгне за двореца Уайтхол през август. Обичайното пътуване беше отменено заради бременността на кралицата, а сега, когато се разбра, че няма дете, изглеждаше така, сякаш тя бе изоставена и от лятото. Времето определено не беше достатъчно хубаво, за да подмами придворните да отидат в провинцията. Беше студено и всеки ден валеше дъжд, реколтата отново щеше да е лоша, из цялата страна щеше да цари глад. Щеше да бъде поредната лоша година от царуването на Мери, поредната година, в която Бог не се усмихваше на Англия.

Суетнята около преместването беше по-малка от обикновено: тази година с кралицата пътуваха по-малко хора, по-малко от когато и да било преди, и имаше по-малко вещи и придружители. Дворът се стапяше.

— Къде са всички? — попитах Уил, като доближих коня си до неговия, докато влизахме в града начело на дворцовата свита, точно зад кралицата в носилката й.

— Хатфийлд — изръмжа той сърдито.

Смяната на въздуха не подобри с нищо състоянието на кралицата, която още същата нощ се оплака от треска. Тя не вечеря в голямата зала на двореца Уайтхол, а се оттегли в стаята си и поръча да й донесат две-три блюда. Почти не хапна. Минах покрай голямата зала на път за покоите й и спрях да хвърля поглед вътре. За миг в съзнанието ми се появи внезапна ясна картина, ярка почти като пророческо видение: празният трон, лакомо хранещите се придворни, оставените без надзор придворни дами, слугите, коленичещи пред празния трон и поднасящи кралската вечеря на отсъстващия монарх върху блюда, които нямаше никога да бъдат докоснати. Така беше, когато най-напред дойдох в двора, преди пет години. Но тогава крал беше Едуард, болен и изоставен в покоите си, докато дворът се веселеше. Сега на негово място беше моята кралица Мери.

Отстъпих назад и се блъснах в един мъж, който вървеше зад мен. Обърнах се, за да се извиня. Беше Джон Дий.

— Доктор Дий! — Сърцето ми заблъска глухо в гърдите от страх. Направих му реверанс.

— Хана Грийн — каза той, като сведе глава над ръката ми. — Как си? И как е кралицата?

Огледах се бързо наоколо, за да се уверя, че никой не може да ни чуе.

— Болна — казах. — С висока температура, болки навсякъде по костите, разплакани очи и течащ нос. Тъжна.

Той кимна.

— Половината град боледува — каза той. — Мисля, че не сме имали дори един ясен слънчев ден през цялото лято. Как е синът ти?

— Добре, и благодаря на Бога за това — казах.