Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
— Да, очистих го. Изяде го една блатна пантера.
Мураками се изкиска.
— Забележително. Защо изобщо напусна, по дяволите, Так?
Затворих очи. Ефектът от зашеметяването сякаш ставаше още по-лош.
— Ами ти? Успя ли да разрешиш проблема с двойното ми зареждане.
— Не, все още не.
Пак отворих очи с изненада.
— И той още броди някъде там?
Мураками смутено разпери ръце.
— Така изглежда. Май си бил труден за убиване дори на тая възраст. Но ще му видим сметката.
— Дали? — мрачно подметнах аз.
— Да, бъди сигурен. Без Аюра няма закрила, няма къде да бяга. А сто на сто никой от Първите фамилии няма да продължи нейната работа. Не и ако искат Протекторатът да си стои у дома и да не им пипа играчките.
— О — казах небрежно аз, — можеше да ме убиеш, а после да се споразумееш с него.
Мураками се навъси.
— Не е смешно, Так.
— Не държах да е смешно. Нали знаеш, той още се нарича емисар. Ако му предложиш, сигурно веднага ще приеме да се върне в Корпуса.
— Пет пари не давам. — Сега в гласа му звучеше гняв. — Не познавам тоя ситен мръсник и с него е свършено.
— Добре де, добре. По-кротко. Просто се мъча да ти облекча живота.
— Животът ми си е лек — изръмжа той. — Двойното зареждане на емисар, та бил той и бивш, е гарантирано политическо самоубийство. Конрад Харлан ще се напикае, когато се върна в Милспорт с главата на Аюра и доклад за всичко това. Може само да отрича участието си и да се моли да му повярвам.
— Взе ли приставката на Аюра?
— Да, главата и раменете бяха почти незасегнати. Ще я разпитаме, но това е формалност. Каквото знае, не ни върши работа. При подобни ситуации оставяме местните отрепки да се оправят сами. Нали помниш девиза: свеждай местните размирици до минимум, поддържай безупречната репутация на Протектората, събирай данни за бъдещ натиск.
— Да, помня. — Помъчих се да преглътна малко влага. — Знаеш ли, Аюра може да не се пречупи. При нейния пост трябва да има много сериозна психологическа обработка.
Той се усмихна неприятно.
— В крайна сметка всеки се пречупва, Так. Знаеш го. При виртуалния разпит или се пречупваш, или полудяваш, а напоследък дори и лудостта се лекува. — Усмивката изчезна, оставяйки също тъй неприятно изражение. — Всъщност няма значение. Нашият вечно любим вожд Конрад така и няма да разбере какво ще направим с нея. Просто ще предположи най-лошото и ще слушка. Инак ще викна щурмови отряд, ще подпаля цялата Рила и после ще го предам на Емисарската военна полиция заедно със скапаното му семейство.
Кимнах и се загледах към Зоната с лека усмивка.
— Говориш почти като квелист. Горе-долу и те това искат. Жалко, че не можеш да се споразумееш с тях. Но пък и не затова са те пратили. — Аз рязко завъртях очи към лицето му. — Нали?
— Моля?
Но не се постара особено и усмивката остана в края на устните му.
— Я стига, Тод. Мъкнеш най-модерна психографска апаратура, приятелката ти Либек за последно е била на Латимър. Прибрахте Ошима някъде. И казваш, че играта се води почти от четири години, което подозрително съвпада с началото на инициативата Мечек. Не сте тук заради квелистите, а за да държите под око демилитската технология.
Усмивката пак изпълзя наяве.
— Много проницателно. Но всъщност грешиш. Тук сме и заради двете. Просто комбинацията от модерна демилитска технология и остатъците от квелизма буквално накараха Протектората да се насере от страх. Плюс орбиталните, разбира се.
Аз примигах.
— Орбиталните? Какво общо имат те?
— Засега нищо. И точно така искаме да остане. Но с тая демилитска технология вече не можем да бъдем сигурни.
Тръснах глава, опитвайки да прогоня вцепенението.
— Какво… Защо?
— Защото — отвърна сериозно той — скапаната техника май наистина действа.
Глава 48
Изкараха тялото на Силви Ошима от балиращата станция върху голяма сива гравитационна носилка с емблема на „Цзян“ и извит пластмасов капак против дъжда. Либек командваше носилката с дистанционно управление, а друга жена, вероятно Томасели, носеше отзад портативен монитор, също „Цзян“. Когато излязоха, аз бях успял да се изправя на крака и колкото и да е странно, Мураками не ми попречи. Стояхме мълчаливо един до друг като опечалени гости на някаква древна погребална церемония и гледахме как носилката се задава към нас с живия си товар. Когато погледнах лицето на Ошима, аз си спомних декоративната каменна градина върху Рилските зъбери, носилката там, и изведнъж ми хрумна, че за предвестник на една нова революционна епоха тази жена прекарва твърде много време в безсъзнание върху техника за инвалиди. Този път очите й под прозрачния капак бяха отворени, но сякаш не виждаха нищо. Ако не беше вграденото екранче за жизнени показатели до главата й, можех да си помисля, че виждам труп.