Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
Малък съм, навярно на не повече от пет години, а той е пиян, тъй че ударът се оказва неточен. Но силата стига, за да ме изхвърли назад през вратата. Той идва, застава над мен и тромаво опира ръце в коленете си, дишайки задъхано през устата.
Дойдеш ли пак, момче, ще те смачкам, додето се пръснеш.
Когато се връща, дори не си прави труда да затвори вратата.
Но докато седя там като безполезен вързоп и започвам да плача, тя се пресяга през пода и блъсва вратата да се затвори, за да не видя какво ще стане.
После чувам само шума на удари и затворената врата почва да се отдалечава.
Тичам по наклонения коридор, гоня вратата, докато сетните светли лъчи се процеждат през процепа и глухото ридание в гърлото ми прераства в крясък на крилодер. Обгръща ме вълна от ярост и аз раста заедно с нея, раста с всяка секунда, скоро ще бъда достатъчно голям и ще стигна вратата, ще вляза там, преди той най-сетне да си излезе, да изчезне завинаги от живота ни, и ще го накарам да изчезне. Ще го убия с голи ръце, в ръцете ми има оръжия, моите ръце са оръжия и лепкавата течност се отцежда, и аз се блъсвам във вратата като блатна пантера, но нищо не помага, тя е затворена твърде отдавна, дебела е и ударът ме разтърсва като изстрел на зашеметяващ пистолет, и…
А, да. Зашеметяващ пистолет.
Значи не е врата, а…
… кеят и лицето ми се притискаше в него сред лепкава локвичка кръв и слюнка, изглежда, си бях прехапал езика при падането. Често се случва, когато те гръмнат така.
Закашлях се, гърлото ми беше пълно със слуз. Изплюх я, проверих какво е положението и веднага съжалих за това. Цялото ми тяло беше като кълбо от болка и треперещи нерви. Стомахът ми конвулсивно се свиваше, главата ми сякаш бе олекнала и пълна само със звезди и въздух. Лицето ми пулсираше от удара с пистолета. Полежах, опитвайки да се овладея донякъде, после надигнах лице и извих глава като тюлен. Движението прекъсна веднага. Ръцете ми бяха вързани зад гърба с някаква мрежа и не виждах нищо над една педя височина. Усетих около китката си топлите тръпки на активно биологично лепило. То леко поддаваше, за да не нарани ръцете, и се разпадаше като топъл восък, ако го полееш с нужния ензим, но иначе човек можеше по-скоро да си изтръгне пръстите, отколкото да се освободи.
Натискът върху джоба ми разкри неприятната истина. Бяха взели тебитския нож. Нямах оръжие.
Призля ми и повърнах на празен стомах. Отпуснах се и направих усилие да отдръпна лице от повърнатото. Чух нейде далече бластерен огън и може би смях.
Чифт ботуши разплискаха локвата пред мен. Спряха и се върнаха.
— Свестява се — каза някой и подсвирна. — Ама че жилаво копеле. Хей, Видаура, ти ли си го обучавала?
Никакъв отговор. Отново напънах и успях да се извъртя на една страна. Примигах замаяно към силуета над мен. Влад Цепеш ме гледаше на фона на почти разчистеното небе. Изражението му беше сериозно и дори мъничко възхитено. Стоеше съвършено неподвижно. Нямаше и следа от предишната тетраметова нервност.
— Добро изпълнение — изграчих аз.
— Хареса ли ти? — Той се ухили. — Заблудих те, нали?
Плъзнах език по зъбите си и изплюх смес от кръв и повърнато.
— Да, мислех си, че Мураками съвсем се е побъркал, та да те наеме. А какво стана с истинския Влад?
— Ами… — Той направи гримаса. — Нали знаеш как става.
— Да, знам. Още колко сте тук? Без да броим едрогърдестата специалистка по неврохирургия.
Той се разсмя добродушно.
— Да, тя каза, че те засякла да зяпаш. Хубаво парче, нали? Знаеш ли, преди това Либек носеше атлетично тяло модел „Лаймън“. Плоско като дъска. Вече цяла година, а още не знае дали промяната й харесва или не.
— „Лаймън“, а? „Лаймън“ от Латимър.
— Точно така.
— Където произвеждат най-модерната демилитска техника.
Той се усмихна.
— Всичко почва да си идва на място, нали?
Не е лесно да свиеш рамене с вързани зад гърба ръце и проснат на земята. Все пак се постарах.