Страхът на мъдреца (Част I)
- Автор: Ротфусс Патрик
- Серия: Хрониките на Кралеубиеца #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-717-6
- Переводчик: Ангел Ангелов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страхът на мъдреца (Част I)». Краткое содержание книги:
Пътуването ни приключи твърде бързо. Изчаках благородниците да слязат първи, докато стоях облегнат на парапета и гледах към града далеч долу.
— Господине? — уморено ме подкани момчето. — Всички трябва да слязат.
Обърнах се, слязох от подемника и видях Дена, която стоеше най-отпред на опашката.
Преди да успея да сторя каквото и да било друго, освен да я зяпам смаяно, тя се обърна и очите й срещнаха моите. Лицето й светна. Тя извика името ми, затича се към мен и се сгуши в прегръдката ми, докато още не бях осъзнал какво се случва. Обгърнах я с ръце и допрях бузата си до ухото й. Движенията ни бяха толкова естествени, сякаш бяхме танцьори, които изпълняват някакъв танц. Сякаш ги бяхме упражнявали хиляди пъти. Тя беше топла и мека.
— Какво правиш тук? — попита ме.
Сърцето й препускаше и аз усещах туптенето му върху гърлите си.
Стоях като онемял, докато Дена не се отдръпна от мен. Едва тогава забелязах, че горната част на едната й скула е прорязана от стар белег, избледнял до жълто. Въпреки това тя беше най-красивото създание, което бях виждал от два месеца и на две хиляди километра разстояние.
— Ти какво правиш тук? — попитах аз.
Тя се засмя със звънливия си смях и докосна с ръката си моята. След това погледна над рамото ми и лицето й помръкна.
— Почакай! — извика на момчето, което затваряше вратата на подемника. — Трябва да хвана този курс или ще закъснея. — Хвърли ми изпълнен със съжаление извинителен поглед, мина покрай мен и се качи на подемника. — Ела да се видим.
Момчето затвори вратата след нея и сърцето ми се сви, когато подемникът започна бавно да се спуска и да изчезва от погледа ми.
— Къде да те търся? — пристъпих по-близо до ръба на Стръмнината, за да наблюдавам спускането й.
Дена вдигна поглед към мен. Бялото й лице изпъкваше на фона на спускащия се мрак, а косата й беше като сянка в нощта.
— Втората улица на север от главната, улица „Тинери“.
Сенките я погълнаха и внезапно се оказах сам. Изправих се. Уханието й все още се носеше във въздуха около мен. Топлината й не беше напуснала дланите ми. И усещах пулса й върху гърдите си като туптенето на сърцето на уловена в клетка птица.
61.
Мъртвокоприв
След пътуването ми до Северин оставих калъфа с лютнята в стаята си и възможно най-бързо се отправих към покоите на Алверон. Стейпс не беше доволен да ме види, но ме въведе вътре с обичайната за него експедитивност.
Маерът лежеше, изпаднал в ступор и целият облян в пот. Завивките бяха усукани около тялото му. Едва сега забелязах колко много е отслабнал. Ръцете и краката му бяха станали жилести, а цветът на кожата му вече не беше блед, а пепеляв. Той ми хвърли кръвнишки поглед, когато влязох в стаята.
Прислужникът оправи набързо завивките му и му помогна да седне, като го подпря на възглавниците. Алверон стоически издържа помощта на Стейпс и след това каза:
— Благодаря ти, Стейпс. — Тонът му подсказваше, че повече не се нуждае от присъствието му.
Прислужникът бавно напусна стаята, като преди това ми хвърли враждебен поглед.
— Намерих всичко, от което имам нужда, ваша милост. — Приближих се до леглото му и извадих няколко неща от джобовете на плаща си. — Макар и не всичко, което се надявах да открия. Как се чувствате?
— Отне ти дяволски много време да се върнеш. — Погледът му говореше повече от всякакви думи. — Каудикус дойде, докато те нямаше.
С мъка сдържах безпокойството си.
— Какво се случи?
— Попита ме как се чувствам и аз му казах истината. Погледна очите и гърлото ми и ме попита дали съм повръщал. Отвърнах му, че съм и че искам още от лекарството, както и да бъда оставен на мира. Той си тръгна и изпрати още от отварата си.
— Пихте ли от нея? — Усетих как в мен се надига паника.
— Ако беше позакъснял още малко, щях да го направя и да вървят по дяволите твоите измислени истории. — Той извади шишенце изпод възглавницата си. — Не виждам какво повече може да ми навреди. И бездруго усещам, че вече умирам. — Гневно ми подхвърли шишето.