Нощна сянка
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553867
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Нощна сянка». Краткое содержание книги:
Нощна сянка запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I - свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.
В Нощна сянка Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. Любовта се задълбочава, докато авторката ни води през примката на времето в разказа си за кръв, страст и завързани на възел нишки от миналото, за да ни представи един от най-жадно очакваните романи на годината
— Мисля, че Бенджамин имаше подобна емблема с дракони. Хер Майзел му я даде. Забелязах сходството в цветовете, когато императорът извади накита.
— А ти ми каза, че Бенджамин е напуснал Унгария — обвинително се обърна Матю към племенника си.
— Напуснал я е. Кълна се. Болдуин му нареди да се махне, ако не иска да го сполети участта на Набивача. Трябваше да видиш лицето на брат си. И самият дявол не би посмял да не се подчини.
— Искам по изгрев-слънце да сме колкото се може по-далеч от Прага — мрачно заяви Матю. — Нещо изобщо не е наред, надушвам го.
— Идеята не е добра. Знаеш ли коя нощ сме? — попита Галоуглас. Матю поклати глава. — Валпургиевата. Запалили са огньове навсякъде около града и изгарят чучела на вещици — освен ако не успеят да си намерят някоя истинска, разбира се.
— Господи! — Матю отново прокара пръсти през косата си и се разроши здравата. — Поне огньовете ще ни осигурят известно отклоняване на вниманието. Трябва да измислим как да се промъкнем покрай стражите на Рудолф, да стигнем до личните му покои и да намерим книгата. После, с огньове или без, напускаме града.
— Ние сме варги, Матю. Ако някой може да открадне книгата, това сме ние — уверено заяви Галоуглас.
— Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш. Може и да влезем, но дали ще излезем?
— Аз мога да помогна, господин Ройдън. — Гласът на Джак беше като флейта в сравнение с боботещия бас на Галоуглас и баритона на Матю.
Съпругът ми се обърна и го изгледа намръщено.
— Не, Джак — твърдо отсече той. — Няма да крадеш нищо, забрави ли? Пък и си бил само в конюшните на двореца. Нямаш представа къде да търсиш.
— Ъъъ… това не е съвсем вярно. — Галоуглас погледна засрамено. — Заведох го в катедралата. И в Голямата зала, за да види рисунките, които ги нарисува навремето на Рицарското стълбище. Ходил е също и в кухните. О — добави той, сякаш едва сега се сещаше, — беше и в менажерията, разбира се. Би било жестоко да не му покажа животните.
— Освен това е ходил в замъка и с мен — обади се Пиер от прага. — Не исках някой ден да тръгне сам да скита и да се изгуби.
— И къде по-точно го заведе, Пиер? — ледено попита Матю. — В тронната зала, за да подскача върху трона ли?
— Не, милорд. Заведох го в ковачницата и при господин Хофнагел. — Пиер се изправи в целия си относително дребен ръст и изгледа работодателя си. — Помислих си, че би трябвало да покаже рисунките си на човек с истински умения в тази област. Господин Хофнагел беше изключително впечатлен и за награда му направи на място портрет с перо.
— Пиер ме заведе и в казармата на стражите — с тъничък глас се обади Джак. — Там намерих това. — И вдигна връзка ключове. — Исках само да видя еднорога. Не можех да си представя как се е качил по стълбите и си мислех, че трябва да има криле. После господин Галоуглас ми показа Рицарското стълбище. Рисунката на бягащия елен много ми хареса, господин Ройдън. Стражите си приказваха. Не успях да разбера всичко, но чух думата einhorn и си помислих, че те може би знаят къде е той, и…
Матю хвана Джак за раменете и приклекна, за да се озове лице в лице с него.
— Знаеш ли какво щяха да ти сторят, ако те бяха хванали? — Съпругът ми изглеждаше толкова уплашен, колкото и детето.
Джак кимна.
— А виждането на еднорог заслужава ли си пердаха?
— Ял съм пердах. Но никога не съм виждал магическо животно. С изключение на лъва в менажерията на императора. И дракона на госпожа Ройдън. — Джак погледна ужасено и сложи ръка на устата си.
— Значи си виждал и това, нали? В такъв случай Прага е отворила очите на всички. — Матю се изправи и протегна ръка. — Дай ми ключовете. — Момчето се подчини с неохота. Матю му се поклони. — Задължен съм ти, приятел.
— Но аз бях лош — прошепна Джак. Потърка се отзад, сякаш вече чувстваше наказанието, което щеше да му въздаде съпругът ми.
— Аз пък съм лош през цялото време — призна Матю. — Понякога от това излиза нещо добро.
— Да, но вас никой не ви пердаши — посочи Джак, който още се опитваше да проумее този странен свят, в който големите са задължени на малки момчета и героят му всъщност не е чак толкова идеален, колкото го е смятал.
— Бащата на Матю веднъж го би с меч. Видях го. — Огнедишащият дракон леко се размърда в гръдния ми кош в знак на съгласие. — После го събори на земята и стъпи върху него.
— Сигурно е голям колкото Сикст, мечока на императора — каза Джак. Беше изумен от мисълта, че някой може да победи Матю.