Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
На брега в ниското имаше малка лодка, неотдавна зазимена на сушата. Двамата я вкараха във водата и хвърлиха за през нощта няколко мрежи. Полъхваше лек вечерен вятър, а водата се извиваше ту на сребърни, ту на сиви ивици, като понякога над нея проблясваха сини сенки — горите оживяха от силните тласъци на вятъра.
Щом огънят се разпали силно и ловците седнаха със запалени лули един срещу друг при огнището, леко порасналото самочувствие на майора след ловния му успех се изпари.
За живелия в гората зрял човек тя завинаги ще остане свързана с най-ярки спомени. И едно пътуване като това може да върне за него много картини: тихи, тъжни образи и тъмни, диви звуци, както и извисяващи откровения, достойни за гордост.
Като младеж майорът бе живял в едно полско имение, тогава се бе занимавал, както и по-късно, с лов и бе обходил много места, преди да се появи тук, в Бьорндал, и да придружава сега Стария Даг в гората. След срамното събуждане тази сутрин и след дългите години на падение и постоянен алкохолизъм този ден, прекаран в гората, за него беше едно вълшебно пътуване, събуждащо едно или друго чувство от доброто старо време, когато той не бе загубил уважение към себе си — онова време дни, когато бе имал човешко достойнство. Сега, до огнището, седнал на разнебитеното столче, с лула в устата, той се пренесе мислено назад по изминатия днес маршрут: към спомените за достойното време в живота му. Забрави дори да дърпа от лулата си, не се сещаше за нищо около себе си, унесен в спомена за миналото, а главата му все повече и повече се свеждаше. Някъде безкрайно далеч беше времето му на самоуважение. Беше като някаква недостижима далечна страна. Надолу — надолу по нанадолнището — непрекъснато надолу.
Водата над огъня завря, Стария Даг сложи вътре яйца и се зае да приготви вечеря. Сложи тиган на жарта, запържи сланина и бе твърде зает, когато майорът най-после се надигна. Дали Даг го наблюдавал, докато бе седял, потънал навътре в себе си, близо димящия огън — никой не знаеше.
Започнаха да ядат и Даг казваше от време на време по някоя дума. Майорът се хранеше, но не така, както друг път, защото сега бе повлияло ходенето на чист въздух — изречените думи бяха малко и едва подхвърлени на Даг.
След храната отново запалиха лули и майорът изпита смътната надежда, че Даг ще го избави от тежкия му вътрешен товар и ще му окаже чест с това, което му носеше лек и забрава. Хвърли тайничко поглед към раницата на Даг, където се намираше шишето с ракията.
Стария Даг изпъна краката си. Ръката му, държаща лулата, се отпусна на коляното му. Бе донесъл много дърва и хвърляше кората с шепи в огъня; колкото повече изгаряше кората, толкова по-задимено ставаше, като димът се издигна като стълб между тях.
Стария Даг се прокашля, но не вдигна глава.
— Нали знаеш какво се случи с госпожица Крюсе? — попита спокойно.
Столчето на майора изскърца рязко, след което настъпи кратка пауза.
— Не, какво се е случило? — гласът на майора прозвуча притеснен и далечен.
— Ти всъщност трябва да знаеш най-добре — продължи Даг спокойно.
— Н-н-е… Защо?
— О, напротив, трябва добре да знаеш. Като баща. Но детето беше мъртво.
Сега не се чу никакво проскърцване на стола, никакъв отговор зад дима.
Вятърът в горите наоколо се засилваше, издаваше силни звуци… и заглъхваше в нежни въздишки, после изсвистяваше и отлиташе далеч през езерото; усили се и отмина много пъти, преди столчето да проскърца и той да отвърне с чужд и пресипнал глас:
— Аделхайд… знае ли?
Отговорът на Стария Даг дойде толкова спокойно, както и по-рано:
— Тя зарови трупа на своята… сестра в непрогледна нощ в градината… със собствените си ръце.
Дочу се звук, подобен на вопъл, проскърцване на трикракото столче — майорът стана, сложил ръце пред лицето си и плачът изригна, когато той стигна вратата.
Даг не помръдна, седеше ниско приведен и гледаше, без да помръдва, огъня. Но отвън се дочу слаб звук, като от допир до желязо; идваше отвън на колибата. Даг вдигна глава и бързо се огледа вътре. Пушката му беше закачена на стената, но майорът не бе внесъл пушката си вътре.
Стария Даг излезе навън и отиде към ъгъла на колибата. Само няколко мига му бяха необходими, за да забележи на мътната светлина на луната някаква сянка, след което се втурна с два-три скока напред и ритна с крак приклада на пушката. В същия миг обаче проехтя изстрел, като пушката падна глухо на земята. Майорът се наклони напред, колената му се подкосиха и той се строполи.