Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Аделхайд често бе забелязвала промяната в погледа на госпожица Крюсе, когато понякога прислужницата имаше някаква работа с децата или вещите им. Напрегнатото й, почти сурово изражение, което тя имаше в ежедневната си работа, се заменяше от някакво вътрешно просветление, което се появяваше, когато тя се заиграваше с малките. В такива моменти Аделхайд бе виждала в очите й и болка, и странен копнеж. Вярно, многостранните дарби на госпожица Крюсе й даваха богати възможности да се прояви, но природата също искаше своето.
Аделхайд реши, преди да си легне, да я споходи още веднъж и да й каже някоя топла дума. Окайваше се, че близките й не се интересуват от нея, а самата тя дори и не бе се сещала, че има друго човешко същество, което живее ден и нощ до нея и може да копнее също за малко топлина.
Аделхайд притвори вратата на стаята си и понечи да тръгне по коридора.
Тогава чу звук, потиснат, мъчителен стон, който проникна в сърцето й, макар че то носеше егоистичната си мъка. Обзета от страх, който я вледени, тя се вслуша окаменяла.
Звукът се повтори и от окаменяла тя се превърна в трепереща. Краката й все още сякаш бяха пуснали корени в земята, но сърцето й биеше лудо и на пресекулки, като в смъртен ужас, а налудничави мисли се спуснаха като грабливи птици върху нея.
Само един път болестта на госпожица Крюсе бе я накарала да си помисли за миг възможността девойката да е изпитала страст към някой мъж; но веднага бе прогонила далеч от себе си тази мисъл. Госпожица Крюсе не се отпускаше с хората в имението, а откакто преди две години бе починала майка, повече не бе напускала Бьорндал. Но тази мисъл проникна изведнъж в съзнанието на Аделхайд: не носеше ли тя напоследък отдавна излезлите от мода, наследени от госпожица Дортея, дрехи с големи, бухнали дипли?
И — отново ужасът скова тялото й. А промяната в Стария Даг? И явното му желание да я отбягва? Отново бродеше като преди из районите на юг, тичаше като през дните на младостта си, с пушка на рамо в гората, а в очите му бе видяла дири от старата му жизненост. А мъжът й…? През редките срещи, които бе имала с него — и то само на трапезата — не се ли бе запечатало в позата на наведената му глава, в суровото му лице, нещо застрашително, нещо, което можеше да се излее и избухне без никакви задръжки?
Аделхайд беше забелязвала как погледът на госпожица Крюсе помътняваше, когато срещнеше понякога погледа на Стария Даг или на мъжа й. Изглеждаше сякаш тя губи цялото си хладнокръвие. Така мислите се навързваха една с друга в отлична последователност и си срутваха върху нея грамада. С кого можеше да е била тя?
Заключението, че вероятно е бил един от двамата, я проряза като бръснач…
В нея избухва страшна омраза към госпожица Крюсе, но скоро бе заменена с убийствена безпомощност заради грубостта на мъжете, които можеха да загърбят всичко, всякакво уважение към нея и горката госпожица Крюсе, която беше работила тук толкова лоялно, ден и нощ, в продължение на десетилетия, и която сега стенеше не само от физическа болка, но най-вече заради това, че нейният, изпълнен с такова трудолюбие, живот сега затъваше в срам.
Цялата неприязън на Аделхайд към госпожица Крюсе се бе разнесла като дим и останало само искрено, топло състрадание, когато тя стигна до стаята й. Вратата беше затворена, а чукането по нея и молбите не помогнаха. Отвътре не се дочу никакъв звук.
Ала Аделхайд бе не само потомка на гордите, уважавани жени от рода на майка й, в себе си тя имаше и нещо от суровия войн от бащиния си род. Стисна дръжката на вратата и я натисна силно надолу, като в същия миг рамото й се заби с всичка сила във вратата…
Досега никоя есенна нощ не се бе струвала на Аделхайд така мъртвешки тиха, както сегашната, когато излезе от стаята на госпожица Крюсе с кървав вързоп в ръце и пое, ослушвайки се, надолу по стълбището към преддверието и… спря разтреперана там.
Не й дойде на помощ никакъв шум отвън — никакво изсвирване на вятъра, дори и ручеят сякаш бе занемял. Но вътре в къщата, където човек би искал всичко да бъде тихо, тук подовете и стените скърцаха…
Тя се добра до кабинета и се опита да отвори старинната ключалка — но желязото изскърца доста гръмко.
През входа — в новата къща, през стаята — в голямата зала, в която огромните прозорци пропускаха призрачни сенки, към вратата на преддверието и навън в градината, по този път тичаше Аделхайд. Надяваше се, че ще открие някъде при новия ручей някоя лопата на работниците.