Фантомът на паметта

А може би все пак Борис знаеше? Може би, но при положение че съм му казал нещо! За две години и девет месеца ние би трябвало да сме се срещнали с него най-малко осем пъти: четири — на дните на татко, и четири — на дните на Вера. Може би съм му споменал поне една дума или съм му направил някакъв намек… Още утре трябваше да накарам Муся да издири новите му координати. Не, всичко беше много по-лесно. Трябваше да ѝ дам ключа от апартамента си и да я помоля да намери и да ми донесе тефтерчето с телефонните номера, защото ако Боря бе сменил телефоните си, те задължително трябваше да са записани там. Всъщност защо ли той до този момент не се бе появил? Муся каза, че за катастрофата, чиято жертва бях, са писали всички вестници. Е, какво, да не би Боря да не чете вестници? Не беше възможно. Съобщението би трябвало да се е мернало пред очите му или поне пред очите на някого от семейството му.

В главата ми се въртяха много мисли, но всички имаха характера на въпроси. Де да можех да намеря отговорите им, но в това отношение нещата стояха доста зле. Час по час в ума ми нахлуваше образът на огромен брой малки пъргави зверчета, които сновяха покрай мен, закачливо скимтяха в краката ми, надзъртаха с любопитство в очите ми, но изчезваха и при най-малкия опит от моя страна да ги докосна или да ги погаля, да не говорим пък, ако посегнех да ги хвана и да ги взема в ръце. И колкото повече време минаваше, толкова по-ясно осъзнавах, че тези зверчета бяха хищни, макар да не разбирах откъде се вземаше това мое убеждение.

Блъсках се до разсъмване в безплодни опити да хвана поне един от опашатите негодници. Те не се даваха. От прекараната безсънна нощ започна да ме боли глава и видът ми така стресна хубавката медицинска сестра, която се появи рано сутринта с пълна спринцовка, че ми се наложи да изтърпя и едно извънредно посещение на лекаря, който дълго ме разпитва дали ми е станало по-зле, дали не съм имал гадене или нещо по-лошо, а после строго заяви, че веднага щом Ема Викторовна дойде, тутакси ще ме прегледа. Бях принуден да се съглася. Нямаше как да разкажа точно на него за страховете си и за вчерашната си разходка из парка на болницата. Ако го направех, лекарите вече щяха да са напълно убедени, че не всичко с главата ми е в ред. Кому би притрябвало да стреля по писател, пък бил той и известен, пък бил той и богат, но всичко на всичко — просто един писател, драскач, безобиден книжен червей? Можеха да го ограбят, да разбият апартамента му, можеха дори да го отвлекат и да поискат от роднините му голям откуп. Но да стрелят? Не, не ми се щеше да влизам в лудницата. Още повече че самият аз не бях съвсем сигурен дали това бе звук от изстрел, или така ми се бе сторило. Ами ако наистина съм мръднал… Олеле, не ми се искаше да е така! Във всеки случай известно време трябваше да си мълча за инцидента и да се опитам сам да си изясня за какво става дума. Та нали ако не помнех събитията през последните две години и ако наистина по мен бяха стреляли, то аз не трябваше да споделям нищо пред никого, докато не си спомнех как точно са стояли нещата в действителност! Защото в такава ситуация като нищо можех да взема за приятел дори и врага си.