Фантомът на паметта

— Е, нали вече ти казах, че още утре сутринта ще помоля Ема Викторовна да ми назначи всички възможни терапии, за които говориш.

— Друго имам предвид, сине.

Майка ми сниши глас и се премести на облегалката за ръце на фотьойла, в който седях. Топлата ѝ суха длан полегна върху тила ми.

— Ти ми обеща да напишеш книга за Вера. Дори започна да работиш над нея. Във всеки случай — поне така ми каза.

Ама че работа! Наистина ли тя най-сетне бе успяла да ме изнуди? Веднага щом Вера почина, майка ми постоянно твърдеше, че съм длъжен да напиша книга в памет на сестра си. В книгата трябвало да бъде описан нейният труден и трагичен живот и да бъде разкрита същността на характера ѝ. Това бил моят дълг на брат и син. Майка ми преживя много тежко смъртта на дъщеря си и през първите месеци след погребението на Вера ме накара да си мисля, че аз не съм нейният обичан син. Във всеки случай няколко пъти — вярно, в момент на истерия — си позволи да ми изкрещи: „Защо умря тя, а не ти?“ Аз се стараех да не обръщам внимание и да не се обиждам, отдавайки тези дума на мъката, която бе лишила майка ми от разсъдък. Но горчилката остана. Останаха и нескончаемите сравнения между мен и Вера, които естествено не бяха в моя полза.

Майка ми започна да споменава, че трябва да напиша книга за сестра си месец след нейното погребение. Аз нямах никакво желание да пиша такава книга, но не можех твърдо и категорично да ѝ откажа, защото отношенията между нас бяха такива, че никога не бих си позволил да ѝ кажа: „Не!“ Извъртах, оправдавайки се с ангажимента си да завърша поредната си книга, за която уж имам подписана контрактация, после се появяваше същият тип контрактация за следващата ми книга или се очертаваше серия от пътувания, планирани отдавна. Мама ту проявяваше настойчивост, ту преставаше изобщо да споменава желанието си, а аз се отпусках и се надявах, че е забравила тази своя идея, но темата за книгата, посветена на сестра ми, отново и внезапно изплуваше неизвестно откъде и ме принуждаваше да измислям невероятни хитрости, за да не обидя майка си, но и да не направя онова, което никак — ама никак! — не ми се искаше да правя. Явно тя все пак бе успяла да ме хване в някакъв момент, в който не бях сколасал да измисля поредната лъжа, и бе изтръгнала от мен обещанието да напиша тази книга. Просто знаеше слабото ми място: да въртя и да суча до последно, за да не дам някакво обещание, но след като вече съм го дал, значи щях да направя всичко възможно, за да го изпълня, независимо какво ще ми коства това. Но пък сега имах възможност да направя опит да се оправдая с болестта си, която така навреме ме сполетя — благодаря ти, Господи, че ми я изпрати!