Операция „Фауст“ [bg]

Куцайки на ранения си крак, Мойсеев влезе в стаята:

— Елате, Александър Борисович, струва ми се, че има нещо.

В килера върху стара масичка стоеше микроскоп, под обектива на който беше опъната фотолентата.

— Само внимателно, Александър Борисович, още не е съвсем изсъхнала. Не се страхувайте, седнете на стола и гледайте ето тук.

Погледнах в микроскопа, но нищо не видях. По-точно имаше размазано жълто петно с едри сиви точки. Погледнах объркано към Мойсеев.

— Седнете по-удобно и гледайте право в окуляра! — повтори той.

Преместих се с разклатения стол плътно до масичката и по указание на Мойсеев завъртях винта на микроскопа. И тогава от сивите точки отчетливо се образува: „п.к.“. Просто чух как сърцето ми силно затупа. Пощенска кутия. Военна част. Афганистан. А може и да не е? Просто някой, който работи в секретно предприятие, там, някъде в Караганда? Или пък може да е закъсняло писмо от родителите й от геоложката експедиция.

Мойсеев ме извади от вцепенението, като придвижи внимателно следващия кадър. Колкото и да се стараех, не можах да съставя от точките му даже намек за цифра или буква.

— Кадрите вървят в логически ред, Саша. Отначало това, което е оцеляло от плика, а после самият лист.

„Е, да, пликът и листът — помислих си, — пепел, поставена в друга пепел…“

Кадър след кадър, милиметър след милиметър, час и половина ние се мъчихме над микроскопа. Аз записвах онова, което успявахме да разчетем. „… 22… К. Лаг… п.к. …“ Това беше всичко, останало от плика.