Операция „Фауст“ [bg]

В края на краищата ми омръзна да душа наоколо като разгонен пес. И прекратих това по най-примитивен начин. Набрах номера на Гречаник и ревнах в слушалката:

— Стажантката Белова да се яви в кабинета на следователя Турецки!

Според мен Гречаник изобщо не загря кой звъни…

Тя застана на вратата, почуквайки с химикалката по дланта си. Не знам колко щеше да продължи нашето мълчание, ако Лана накрая не беше попитала с дълбокия си, тих глас:

— Да седна ли?

Тя се усмихна и на мен ужасно ми се прииска да я целуна. Обаче трябваше да й задавам въпроси, а тя — да ми отговаря, и ние старателно изпълнявахме задълженията си, мислейки за съвсем друго. За това какво е било и какво ще стане с нас, с нея и с мен, когато всичко отмине — неприятностите и мъката — и остане единствено щастието…

Тя седеше пред мен, леко навела глава и чертаеше нещо на лист хартия, вдигаше очи, изслушваше поредния въпрос и пак разглеждаше сложния орнамент на рисунката си. И тогава аз виждах малката зелена панделка, която сякаш по чудо се крепеше в косите й.

Разделяше ни бюрото, на което лежаха сто страници за живота и смъртта на Ким и като детектор за метални предмети на някое летище не ни позволява да прекрачим невидимата линия: протегнеш ли ръка, ще зазвъни сигналът за тревога.

И за да премина опасния участък, аз попитах:

— Какво ново при вас за взрива?

Лана остави химикалката и аз по-скоро почувствах, отколкото чух как тя въздъхна облекчено:

— Ти беше прав: тоя Святов, който е взривил църквата, няма никакво отношение към бомбата в метрото. Сам се е наклеветил. Оказва се, че в момента на поставянето на взрива се е намирал цял ден на изследвания в онкологическата клиника. Но ние успяхме да напипаме друга следа…

„Ние“ — тя го каза с нескрита гордост.

— Засечена е група арменци, които се занимават с тероризъм. Опитвали се да предизвикат взрив по време на демонстрациите в Ереван. Ако се съди по почерка, експлозията в метрото е тяхна работа.

— Те признаха ли си?

— Още не, но ще признаят. Всичко ще си кажат — твърдо отвърна Лана. — Помага ни опитна бригада от КГБ…

В очите й имаше нещо особено, притаено, сякаш тя се разграничаваше от мен — „ние“, „КГБ“… Какво да се прави, романтизъм на начеващия следовател, аз също го бях преболедувал. После, след годинка, всичко се превръща в делнична рутина — преследванията, работата с агентите, кагебистките операции. И тогава, сбогом романтичен ентусиазъм на следствената работа.

Изведнъж звънна телефонът. Погледнах часовника си, беше пет и половина следобед.

— Добър ден, другарю генерал! — чух характерното подхилване на Грязнов и подхванах майтапчийския му тон: