Венецианското предателство [bg]

— Май не е нужно да питам кой е собственикът — промърмори той.

— Напълно е изоставена — обясни Торвалдсен. — Купих я евтино, защото граничи с имота ми. Но мястото на брега е уникално.

Малоун се съгласи. Парцелът наистина беше първокласен.

— И кой би трябвало да живее тук?

— Как кой? — засмя се Касиопея. — Собственикът на музея, разбира се.

Настроението й видимо се беше подобрило, макар че двамата с Торвалдсен все още бяха напрегнати. Преди да напуснат града, Малоун се беше преоблякъл и бе измъкнал изпод леглото старата си берета. От местната полиция на два пъти бяха настояли той да предаде пистолета, но Торвалдсен използва връзките си с датския премиер, за да блокира и двата опита да му отнемат оръжието. През последната година често му се беше налагало да го използва и това сериозно го безпокоеше, тъй като една от причините да си подаде оставката беше именно желанието да престане да ходи въоръжен.

Влязоха в къщата. Слънцето с мъка си пробиваше път през замъглените от солта стъкла на прозорците. Макар че представляваше смесица от стари и нови вещи и странна комбинация на стилове, мебелировката бе приятна. Иначе къщата наистина се нуждаеше от голям ремонт.

Касиопея направи кратка обиколка из помещенията, а Торвалдсен се отпусна на канапето с шарена дамаска.

— Всички експонати в музея бяха копия — обясни той. — Веднага след като го купих, изнесох оригиналите. Не бяха кой знае колко ценни, но все пак не биваше да бъдат унищожени.

— Създал си си доста работа.

— Залогът е голям — обади се Касиопея, която се беше върнала в стаята.

На мен ли го казваш, въздъхна безмълвно Малоун.

— Докато чакаме някой да дойде и да ни гръмне — най-вероятно онзи, с когото разговаря по телефона преди три часа, — бих искал да чуя защо им дадохме толкова много време за подготовка — рече на глас той.

— Знам какво правя — отвърна Торвалдсен.

— Какво им е толкова важното на тези медальони?

— Какво знаеш за Хефестион? — попита вместо отговор Торвалдсен.

— Най-близкият приятел на Александър и вероятно негов любовник — отвърна Малоун. — Умрял е няколко месеца преди него.

— Нали си спомняш за пергамента в Самарканд? — попита Касиопея. — На практика той съдържа някои факти, които до този момент не са били известни на историята. Ние знаем, че Александър е изпитвал силно чувство за вина след смъртта на Хефестион и е заповядал екзекуцията на личния му лекар Главк, който е бил разкъсан от две огънати към земята дървета.

— С какво е заслужил тази участ бедният доктор?

— Не успял да спаси Хефестион — отвърна Торвалдсен. — По всичко личи, че Александър е притежавал някакъв лек. С негова помощ се е спасил от същата треска, която отнесла Хефестион. В ръкописа тя е отбелязана само като „отварата“. Но има и някои интересни подробности.