Свещеният меч [bg]

Алената зора надничаше изпод снежните облаци и Уесли си даде сметка, че се нуждае от почивка. Ако не спреше за малко, щеше да задреме на волана и да катастрофира. Стегнатите мускули на раменете му се отпуснаха облекчено, когато след няколко километра край пътя се появи неонов надпис „Свободни стаи“. Слава богу, промърмори той.

Отби към паркинга и се озова между няколко занемарени, затрупани от снега сгради. Единствената друга кола наоколо беше някакъв стар форд експлорър. Уесли слезе тромаво от крайслера, грабна калъфа от задната седалка и закрачи бавно през снега към мръсната стъклена врата, водеща към мрачното фоайе.

В отсрещния край се намираше рецепцията, зад която дремеше небръснат тип с бейзболна шапка. Той се ококори при вида на платинената карта „Американ Експрес“ в ръката на Уесли, вдигна рамене и я прокара през процепа на терминала.

— Стая номер дванайсет — каза той и плъзна ключа към него.

Уесли закуцука към стаята с единственото си парче багаж. Както можеше да се очаква, мястото беше същинска дупка, но в този момент той с радост би си легнал и в септична яма. Заключи вратата, сложи калъфа на пода, отиде до леглото и се строполи отгоре, без дори да сваля палтото и обувките си. Миг след като отпусна глава върху зацапаната възглавница, потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, зъзнеше от студ, а дрехите му бяха залепнали за тялото. Гърбът му се бе схванал от коравия матрак, ключът от колата сякаш бе пробил дупка в бедрото му през джоба. Уесли веднага си помисли за меча и го обзе паника. Извърна се и погледна към пода.

Калъфът си беше на мястото. Можеше да диша спокойно.

Златният му часовник за петдесет хиляди долара показваше, че е спал над четири часа. Не му трябваха повече на тази възраст. Смяташе да изпие една-две чаши горещо кафе, за да се ободри, и после отново да потегли на път. С малко късмет щеше да се добере до вилата на Марта само с още едно спиране за бензин.

Цената на стаята не включваше машина за кафе. Уесли излезе на студа, като взе калъфа със себе си и заключи вратата. През нощта бе продължило да вали и колата му беше затрупана от три пръста сняг. Фордът бе отпътувал, на мястото му се виждаше малка хонда. На паркинга нямаше други коли. Доста популярен мотел, помисли си Уесли, докато вървеше по заснежената пътека към рецепцията, за да провери дали кафето е познат артикул по тези места.

Небръснатият мъж бе заменен от навъсена млада жена, която седеше прегърбена над някакво списание. Разглеждаше снимки на далеч по-стройни от нея манекенки и слушаше стържеща рок музика на портативно електронно устройство, произведено от една от компаниите на Уесли. До лакътя си бе оставила ключа от хондата, закачен за евтина пластмасова висулка с надпис „Кейт“. Когато Уесли я попита за кафе, рецепционистката го погледна глупаво, сякаш бе поискал шампанско с миди. После посочи към отсрещната страна на фоайето и го информира, че в дъното на коридора има автомат.