Рестарт [bg]

6

Когато се събуждам от кошмарите си, никога не викам.

Събуждам се по един и същи начин всяка сутрин, след като съм сънувал един и същи сън. Синът ми е във ваната. Тялото му плува малко под повърхността на водата. Лицето му е синьо, устата му е отворена в ням вик. Русата му коса — твърде дълга за момче — е разстлана на тънък слой върху водата. Погледът… как ме гледат тези мъртви очи. Сякаш ме питат: „Защо ми стори това?“. Ужасени очи.

Изправям се седнал в леглото, чаршафите са скупчени около мен на мокра топка, ризата ми е подгизнала от пот, писъкът е застинал мъртвороден на устните ми. Никога не викам. Не и на глас. Никога.

Оставям ужаса да избледнее. По същия начин постъпват събудилите се, когато оставят да се възстанови кръвообращението в ръката им, върху която са спали. Това е утринният ми ритуал. Седя в леглото, дишам бавно и оставям ужаса да избледнее.

Поглеждам часовника. Още няма седем. Либи тихичко хърка до мен.

Измъквам се тихо от леглото. Вземам студен душ и се обличам.

Днес оставям вълнения костюм на закачалката в дрешника и вместо него избирам мек спортен панталон и блуза с къс ръкав. Отивам до Либи в леглото и се навеждам над нея. Тя спи.

— Либи?

Изсумтява нещо, дърпа одеялото върху главата си и се обръща на другата страна.

— Либи, скъпа, тръгвам, разбра ли?

— Ммм… — казва тя.

— Ще говорим, когато се върна. Нали се сещаш — за снощи… а? — За истеричното ти разплакване, след като правихме секс.

Либи казва:

— Ммм…

Надявах се на по-ясен отговор. На някакъв отговор.

— Нали? — отново питам аз.

Тя въздъхва. Обръща се с лице към мен. Очите й са широко отворени.

— Добре — отговаря.

— Всичко ще се оправи. — Мисля, че иска да чуе тези думи. Но след като ги казвам, осъзнавам, че може би аз съм този, който иска да ги чуе. — Наистина. Ще видиш…

Тя дръпва одеялото под брадичката си и кимва.

Вземам куфарчето си. На излизане от спалнята спирам до скрина. Вдигам снимката на мен и Либи на дивана, направена в една новогодишна нощ преди не знам колко години, с онзи червенокож рогат сатир, застрашително надвесен зад нас. Дори в полумрака на стаята съм поразен от изображението — ръката ми обхваща Либи, а тя се дърпа от мен. Това не е фотография на съпруг и съпруга, наслаждаващи се на нощ на веселба и пируване — това е снимка на извършвано в момента отвличане.

Оставям я обратно на скрина. Иска ми се да взема с мен фотография, която да оставя на бюрото в работата, но не тази. Бих искал да е снимка на Коул. Но Либи скри всички негови снимки след смъртта му.

Тя се обажда от леглото:

— Вземи общата ни снимка.

Обръщам се към нея. Наблюдавала ме е. Макар да съм я чул много добре, питам:

— Какво?

— Ако ще вземаш някоя, вземи тази, на която сме заедно. Моля те.

Свивам рамене. Отново вземам снимката на двама ни в онази мансарда в Сан Франциско. Разглеждам я.