Дъщеря назаем [bg]

Преди Дейвид да отговори, Ема ги прекъсна:

— Дейвид, ако нямаш нищо против, предпочитам да заведа Оли някъде другаде. Мисля, че случващото се го тревожи.

Дейвид погледна отнесено жена си и повдигна рамене с вяла изненада.

— Да, разбира се. Не мисля, че присъствието ти е нужно.

Той премести поглед от Беки към Чарли:

— Нали?

По изражението на лицето на Ема личеше, че думите му са я накарали да се почувства отхвърлена.

— Не мисля, че е проблем — каза Беки. — Но ще трябва да поговорим пак с вас, за да сме сигурни, че сме записали всичко. Освен това ми се струва, че ще ни бъдете от изключителна полза и занапред, така че ако момченцето ви заспи скоро, моля, върнете се тук.

Ема се усмихна за миг на Беки с благодарност, след което излезе от кухнята, понесла в ръце Оли, който се развика възмутено, че го отнасят.

Дейвид плъзна вратата встрани, излезе на двора и запристъпва внимателно през калта към дъщеря си. Беки и Чарли ги оставиха насаме за малко. Той приклекна, за да е на едно ниво с лицето й; чуваха гласа му, но не можеха да различат отделните думи. Наташа не гледаше в него. Той се пресегна, за да я докосне по ръката; двете не пропуснаха факта, че тя се сепна и я дръпна рязко.

— Как ти се струва, Чарли? — попита Беки.

— Ако трябва да съм честна, изглежда странно. Завръща се, а отхвърля всички… особено баща си, както изглежда. Съмнявам се, че ще можем да обясним каквото и да било, преди да научим причината за внезапното й завръщане точно сега.

— Хайде. Тази битка е загубена за него. Да опитаме да вземем ДНК проба и да послушаме съвета на Том — да им осигурим нужните телефонни номера и да ги оставим на мира. Поне за ден-два.

Двете последваха Дейвид през градината. На път към люлката, Беки насочи вниманието си към Наташа, която изглеждаше твърде малка и слаба за момиче, току-що навършило тринайсет. Ръцете, подаващи се от ръкавите на пуловера й, бяха с толкова тънки китки, че сякаш беше достатъчно човек да ги стисне, за да ги счупи. После обаче Беки надникна в очите й… те разкриваха нещо коренно различно. Не бяха очите на дете. В твърдия й поглед проблясваше някаква язвителност, някакво осъзнато упорство. Въпреки това зениците й бяха леко разширени — класически признак на страх.

От какво се страхува?

— Здравей, Наташа. Казвам се Беки, а това е Чарли. Знаем, че не искаш да говориш с нас. Баща ти ни обясни, така че няма да те притискаме.

Наташа беше открила една разплетена нишка в ръкава на мърлявия червен пуловер. Сега я подръпваше и наблюдаваше с интерес разплитащия се ръкав.

— Тук е доста тихо, нали? — обади се Чарли. — След като дъждът спря, се чуват птиците. Чуваше ли птици на мястото, където живееше?

Беки забеляза, че устните на Таша помръднаха. Само че не за да проговори — изви ги в подигравателна усмивка. Чарли се засмя леко.

— По изражението ти се досещам, че отговорът е „не“. Права ли съм?

Момичето не отрони и звук.

— Мислиш ли, че би могла да ми разкажеш нещо за мястото, на което си живяла?