Стъкленият охлюв (Разкази в интернет)
- Автор: Павич Милорад
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Агата-А
- ISBN: 954-540-017-X
- Переводчик: Христиана Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стъкленият охлюв (Разкази в интернет)». Краткое содержание книги:
На ръба на монетите Аркадий поставяше както обикновено знак за мястото, където е излята парйта. Така Микаина, като познае своя образ на монетата, би могла да разбере, че ги сече Аркадий, а ако поиска да се върне при него, винаги би могла да узнае къде се намира Аркадий.
Но тази поща като че не стигаше до целта си. Монетите с Микаининия образ се пръснаха от Стоби, а после от Виминациум по царството, но всичко беше напразно. Годините минаваха, а от Микаина нямаше ни вест, ни кост.
Изглеждаше десет години по-стар, отколкото беше, но вече не се променяше, като че стоеше някъде в бъдещето, чакайки самия себе си и своите години да го настигнат. Често си служеше с едно особено упражнение. Опитваше се да прекъсне от корен всяка своя мисъл, щом се появеше. Една току-що родена мисъл убиваше с друга своя малко по-стара мисъл. Сякаш с камък разбиваше камъка. Така постепенно остана гол пред сетивата си. Сега миризмите, картините, звуците и допирите убиваха неговите мисли…
„Мислите са само подправка на душата“, заключи той и започна отново както някога на младини да чете. Сякаш търсеше нещо. И го намери. В мозайката на една вана прочете следните думи: „Sic ego non sine te, пес tecum vivere possum.“ И чак привечер ги разбра, превеждайки ги на гръцки: „Така аз не мога да живея без теб, нито с теб.“ Думите от ваната се обръщаха тъкмо към него и говореха за неговата съдба.
Тогава с Аркадий се случи нещо, което той не можеше да види. Над лявото му рамо се появи малка червена пеперудка. И не се махна вече. Следваше го като куче, но Аркадий не я забеляза, защото той единствен не можеше да види пеперудката. Но я забеляза дъщеря му Флацила.
Наскоро след това някакъв човек донесе и предаде на Аркадий едно кълбенце с червена прежда. Беше пролет, беше нощ, чуваше се как някъде някаква робиня учи птица да говори. Птицата беше некадърна и трудно и погрешно повтаряше зададените думи.
— Това кълбенце прежда ти праща Микаина — каза непознатият. — Това е единственото, което е останало след нея. Тя умря преди десет дни.
— Къде? — попита Аркадий, но не получи отговор.
И непознатият не знаеше. Само изпълнявал поръчката на свой приятел, който го помолил за услугата, щом и без това отивал във Виминациум…
X
Така Аркадиевото издирване угасна от само себе си. Отиде на брега на Данубиус в хана, където някога бе седял с Микаина след случката на сала, гледаше дървените фигури на патици, кокошки и зайци, дървените яйца, яребиците и прасенцата, които стояха из кръчмата, за да покажат какво може да се получи за ядене, и не намираше утеха. Мъката продължи упорито и дълго като болест и Аркадий заряза работата в монетния двор.
„Cras, eras, semper eras!“, шепнеше си.
Най-накрая се върна със семейството си в Медиана, почувства, че душата няма тежест, че не може да падне като камък, ако я изпуснеш, нито да излети като копие, когато го мятат в небето. Не знаеше какво ще прави с нея. Понякога отиваше на реката, която тече край Найсус, и чакаше, когато в четвъртия час на следобеда вятърът за миг щеше да спре водата. Тъгуваше тук, после го заболяваше глава малко преди блатото и мочурището да започнат да разнасят смрад на умрели треви. Взе една от монетите с Микаининия образ и я строши на две, за да я има и използва на онзи свят Микаина, защото това, което тук е счупено, на онзи свят е цяло. Така Микаина и в смъртта си щеше да знае, че Аркадий я чака.
Ранен и полуунищожен от отчаяние, една вечер усети, че настъпва „неговата нощ“, както би казала Микаина. Нощта на неговото очищение. И веднага разбра как да я използва. Беше есен. Гледаше как падат пред него листата и чу как същите тези листа зад гърба му шумолят, падайки. Отново беше на кръстопът и отново се молеше на Хеката, богинята на Луната:
„Боя се от празните градини, изгубени в моето сърце, до които не знам пътя. Защото не избирам аз птиците, които да кацнат на тях, и моите спомени стават по-стари от мен, потъват в миналото и нямам власт да ги задържа…“
Тогава проумя, че в човека най-бързо старее потта, а най-бавно старее душата. Неговата душа беше поне десет години по-млада от тялото му. Той беше на петдесет години, а душата му беше все още около четирийсетгодишна. За нея все още бяха живи онези, които за него отдавна вече бяха мъртви. Неговата душа все още „не знаеше“, че Микаина я няма. И отведнъж Аркадий започна да се отнася към Микаина като към жива. Взе ужасно да я мрази. Заради своя нещастен живот, за напуснатата си работа, за опустошеното огнище. Благодарение на тази омраза една сутрин той се измъкна от тъгата си като от болест, като от зимен сън. Укрепен, почти радостен, той обърна внимание на всичко около него, на жена си, видя я променена, почти непозната и изтича да види дъщеря си.