Преобърнатият свят [bg]

— Господи! Млъкни!

— Какво има? — попита тя.

— Някой ще ни чуе.

— Всички спят.

— Ще ги събудиш, ако продължиш да се смееш.

— Казах да не говориш. — Тя ме целуна отново.

Независимо от факта, че тялото ми вече охотно откликваше на нейното, ме обзе тревога. Вдигахме прекалено много шум. Стените в училището бяха тънки и от богат опит знаех, че звуците преминават през тях… С нейния смях и нашите гласове, а и на всичкото отгоре това, че бяхме притиснати един към друг до стената, бях сигурен, че ще събудим цялото училище. Отблъснах я и се опитах да й обясня.

— Няма значение — отговори тя.

— Има значение.

Отметнах завивките и я прескочих. Светнах лампата. Виктория прикри очите си от ярката светлина, а аз й подхвърлих палтото.

— Хайде… отиваме в стаята ти.

— Не.

— Да. — Наметнах униформата си.

— Не я слагай — помоли ме тя. — Мирише.

— Така ли?

— Отвратително.

Тя седна, а аз я гледах и се възхищавах на изящните извивки на голото й тяло. Наметна палтото на раменете си, после стана от леглото.

— Добре — каза тя. — Но бързо.

Напуснахме стаята ми и излязохме от училището. Вървяхме бързо по коридорите. Както беше казала Виктория, толкова късно през нощта наоколо нямаше никого и осветлението беше приглушено. След малко стигнахме до стаята й. Виктория седна на леглото, все още наметната с палтото си.

Аз свалих униформата си и се качих на леглото.

— Идвай, Виктория.

— Не ми се иска точно сега.

— О, Боже… защо?

— Трябваше да останем там, където бяхме — каза тя.

— Искаш ли да се върнем?

— Не, разбира се.

— Идвай при мен — казах аз. — Не стой там.

Тя свали палтото си и го пусна на пода, после легна до мен. Прегърнахме се и известно време се целувахме, но аз разбирах какво имаше предвид тя. Желанието ме беше напуснало толкова бързо, колкото се беше появило. Не след дълго просто си лежахме мълчаливо. Усещането да съм с нея в леглото беше приятно, но въпреки прехвърчалите искри нищо не се случи.

— Защо дойде да ме видиш? — попитах я аз.

— Казах ти.

— Само заради това… за да ми се извиниш?

— Така мисля.

— И аз за малко да дойда при теб — казах аз. — Направих нещо, което не трябваше. Страх ме е.

— Какво си направил?

— Казах ти… казах ти, че е трябвало да се закълна в нещо. Ти беше права, гилдиите задължават членовете си да пазят тайна. Когато станах чирак, положих клетва и част от нея беше да се закълна, че няма да разкривам нейното съществуване. Аз я наруших, като ти казах за нея.

— Толкова ли е важно?

— Наказанието е смърт.

— Но защо трябва да научават?

— Ако…

Виктория каза:

— Ако аз кажа нещо, това имаше предвид. А защо да казвам?

— Не съм сигурен. Но както говореше днес, негодуванието, че не ти е позволено да направляваш живота си… Изпитах съмнение, че ще го използваш срещу мен.

— Досега това не означаваше нищо за мен. Нямаше да се възползвам. А и защо трябва жената да предава мъжа си?