Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Ветерани?
— Да, нали знаете. Много от неговите хора са служили в Залива, в Сомалия, Хаити, Босна.
— Защо в неговия батальон има повече ветерани?
— Както ви казах, защото е отлична военна част, много надеждна.
— Съжалявам, но все още не ви разбирам.
— Знаете ли нещо за традициите в специалните части? — попита той.
— Само слухове.
— Те са много затворени общества. Десета бригада работи предимно в Европа, затова хората там имат специфични езикови умения и регионално обучение. Не можете да вземете човек от Десета бригада и да го прехвърлите, да речем, в Първа, която работи предимно в Азия. Много от хората прослужват цялата си кариера в една и съща част.
— Но в батальона на Смодърс има нещо специално?
— Останалите го наричат „клуб на ветераните“. В специалните части има неписана традиция, според която след пет-десет години в другите батальони много от сержантите кандидатстват за прехвърляне в неговия.
— И защо? — попитах.
Вече подозирах какъв е отговорът, но никога не вреди да попиташ.
— Предполагам, защото искат да станат част от братството.
Бяхме се върнали до палатката на параклиса и аз видях отпред няколко войници, които чакаха с нетърпение. Отец О’Райли очевидно трябваше да поеме свещеническите си задължения, а аз бях научил всичко необходимо, така че му благодарих и се разделихме.
Веднага щом свещеникът се отдалечи, Делбърт се обади:
— Това беше много полезен разговор.
— Така ли? И защо? — попитах.
— Защото ни намекна какъв е бил мотивът. Той е изповедникът на четирима мъже от този екип и се опитваше да ни каже защо са го направили.
— Може би — отвърнах, като отместих поглед към Мороу.
— Има ли още нещо, което ние не сме разбрали? — попита тя.
Почесах се по носа.
— Историята на клуба на ветераните. Тя ме притеснява.
— На мен ми звучи добре — каза Делбърт. — Нещо като събиране на най-елитните сред елита.
— Сигурно.
— Според теб има и нещо друго ли?
— Зависи.
— От какво?
— Това е бойна част, Делбърт. Един ветеран от бойното поле е съвсем различен човек от някой зелен сержант с много добро обучение, но без истински опит. Точно заради зелените войници умират хора. Те се пречупват под напрежение. Те могат да допуснат грешка, да стрелят в обратната посока или да объркат процедурата по радиото и да издадат позицията.
— Продължавам да не те разбирам — каза Делбърт.
— Клубът на ветераните е същото като клуб на оцелелите. Ако изкараш пет или десет години, можеш да кандидатстваш. Така ще прекараш остатъка от кариерата си с печени, проверени в битките професионалисти, които няма да те убият по погрешка.
— И в това има нещо лошо? — попита Мороу.
— Може би не. Шансовете ти за оцеляване рязко се покачват, защото подозирам, че в Първи батальон много внимателно подбират кандидатите да се присъединят към него.
Двамата кимнаха и аз реших да не споделям и останалите си подозрения. Както вече беше споменал генерал Партридж, бях изкарал известно време в пехотата, а Делбърт и Мороу бяха облекли униформите веднага след юридическия факултет. Някои неща можеш да научиш само на място.
След десетина минути спряхме пред дървената сграда на генерал Чарлс, или „Чък“, Мърфи. Можех да му наредя той да дойде, но не исках да прекалявам. Границата между адвоката-варварин, който не се спира пред нищо, за да открие истината, и разглезения негодник е твърде тънка, а аз винаги съм бил ценител на фините нюанси.
Не, всъщност нямаше да усетя фин нюанс, дори да ме плеснеше през лицето, но не исках да прекалявам с Мърфи. Поне засега.
В действителност Мърфи ни посрещна на вратата и аз адски се зарадвах, че не съм му наредил той да дойде, защото това учтиво чакане на прага някак си изравняваше положението.
— Добро утро, господин генерал — казах.
— На нищо не приличаш, Дръмънд. Какъв е проблемът, не си доспиваш ли?
Лепнах си възможно най-разглезената физиономия.
— Не, проблемът са ужасните жилищни условия. Свикнал съм с хотелски стаи, оборудвани с климатик, зареден минибар и голямо двойно легло. Тези проклети палатки и походни легла направо ме убиват.
Той се засмя много мъжествено и надменно, после ни въведе в сградата и нагоре по някакви стълби до кабинета си. Един навъсен майор, който, изглежда, живееше в зала за вдигане на тежести, изръмжа нещо, когато минавахме покрай него. Заобиколих го отдалеч, като се надявах да не хапе.
Кабинетът на генерала беше доста спартански обзаведен за човек с неговия чин и съдържаше една дълга маса, използвана и за бюро, две по-малки разтегателни маси, две метални кантонерки и две знамена — националния флаг на САЩ и едно червено знаме с голяма бяла звезда по средата. Предполагаше се, че посетителите ще се впечатлят от суровата, монашеска мебелировка и ще повярват, че тя по някакъв начин отразява скромния характер на човека, който работи в този кабинет. Можеше и да се хвана, ако не бяха двете фотографии в сребърни рамки, внимателно позиционирани на двете по-малки маси. На едната се виждаше президентът на САЩ, който тъкмо поставяше генералска звезда на рамото на Мърфи, а на другата — един много по-млад Чък Мърфи във футболен екип, клекнал с топка в ръка до купата „Хайсман“ с изражението на момче, което изобщо не се съмняваше в бъдещите си успехи.