Приключенията на Оливър Туист
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Оливър Туист». Краткое содержание книги:
— Клетото момче — каза мисис Саурбъри, като погледна състрадателно към питомеца.
Ной, чието най-горно копче на жилетката достигаше някъде до върха на Оливъровата глава, затърка очи със свития си юмрук, докато двете жени го обсипваха със съжаление, и сполучи да се престори, че плаче.
— Какво ще правим сега! — възкликна мисис Саурбъри. — Господарят ти не е у дома; в къщата няма никакъв мъж и той ще изкърти вратата за десет минути. — Свирепите удари, нанасяни от Оливър върху въпросната, служеща за врата дъска, правеха това предположение да изглежда напълно вероятно.
— Божичко, божичко! Просто не зная какво да правя, госпожо! — каза Шарлота. — Не би било зле да изпратим за полицейските власти.
— Или за военните — предложи мистър Клейпоул.
— Не, не — каза мисис Саурбъри, като се сети за Оливъровия стар приятел. — Изтичай при мистър Бъмбл, Ной, и му кажи веднага да дойде тук; да не губи нито минутка. Можеш и без шапка! Побързай! Докато тичаш, подръж един нож върху тази синявица на окото си; той ще й попречи да се подуе повече.
Ной не се върна да отговори, а затича с най-голяма бързина. Всички хора, които се разхождаха по улицата, се зачудиха немалко, когато видяха как един сиропиталищен питомец тича като луд, без шапка на главата и с джобно ножче, прилепено до окото.
Глава VII
Оливър продължава да бъде непокорен
Ной Клейпоул тичаше с всичка сила по улиците и нито веднъж не се спря да си поеме дъх, докато не стигна вратата на приюта. Като си почина там една-две минути, за да събере достатъчно ридания и сълзи, той заудря силно по портата. Старият бедняк, който му отвори, видя пред себе си такова печално лице, че дори той, който никога не виждаше друго освен печални лица, го загледа с най-голямо учудване.
— Какво става с тебе, момче? — го запита старият просяк.
— Мистър Бъмбл! Мистър Бъмбл! — завика Ной с престорен ужас в гласа си. Викът му беше тъй силен и развълнуван, че не само достигна до ушите на самия мистър Бъмбл, който се случи да бъде наблизо, но дори толкова го разтревожи, че той се втурна на двора без триъгълната си шапка — едно наистина чудно и необичайно явление. То показа, че дори клисарят може да действува под натиска на някой внезапен и могъщ порив и дотолкова да загуби самообладание, та да забрави личното си достойнство.
— Ох, мистър Бъмбл, сър! — каза Ной. — Оливър, сър, Оливър — той…
— Е, какво? — прекъсна го мистър Бъмбл с весело пламъче в стоманените си очи. — Да не е избягал, а? Да не е избягал?
— Не, сър, не. Не е избягал, но нещо го прихвана — отвърна Ной. — Опита се да ме убие, сър, а след това се опита да убие Шарлота, а после и госпожата. Ох, каква ужасна болка, сър! Такъв тормоз, сър! — При тези думи Ной закърши и заизвива тялото си по най-разнообразни начини, с което даваше на мистър Бъмбл да разбере, че грубото и жестоко Оливърово нападение му бе причинило остри вътрешни болки и наранявания, които в момента го караха да изпитва нечовешки страдания.
Когато Ной видя, че въздействието беше достатъчно силно и мистър Бъмбл просто се вцепени, той усили произведеното вече впечатление, като заоплаква раните си десет пъти по-силно от по-рано. А когато забеляза господинът с бялата жилетка да прекосява двора, той заплака още по-жално и неудържимо, като правилно схвана, че е крайно необходимо да привлече вниманието и възбуди възмущението на споменатия господин.
И наистина вниманието на споменатия господин беше много скоро привлечено. Той не бе изминал и три крачки, когато се обърна ядосано и запита защо това куче вие така продължително, и защо мистър Бъмбл не се опита да стори нещо и спре тези проглушителни писъци.
— Това е нещастно дете от сиропиталището, сър — отвърна мистър Бъмбл, — което е било почти убито, да, сър, едва ли не убито от малкия Туист.
— Бога ми — отвърна господинът с бялата жилетка, като се спря изведнъж, — аз си го знаех! Още от самото начало имах най-чудноватото предчувствие, че този дързък малък дивак ще заслужи да го обесят!
— Едновременно с това, сър, той направил опит да убие и домашната помощничка — каза мистър Бъмбл с пребледняло от ужас лице.
— И господарката си — прибави мистър Клейпоул.
— А мисля, че каза и за господаря — допълни мистър Бъмбл.
— Не, той беше излязъл, иначе Оливър би убил и него — отвърна Ной. — Самичък си го призна.
— A-ха, значи сам призна, че възнамерява да убие господаря си, така ли, момчето ми? — запита господинът с бялата жилетка.