Мери, Мери [bg]

Не им казах, че няма за какво да се тревожат, понеже те вече си го знаеха. За разлика от теб. Реших да изчакам до сутринта, така че разполагах с достатъчно време да бъда насаме с вас, госпожо директор.

Наистина се зарадвах на това отлагане. Днес съпругът ти Майкъл трябваше да вземе децата от училище, или поне предполагах, че е негов ред. Така всички щяха да бъдат щастливи, но особено той. Майкъл иска да живее, а ти не бива да го виждаш как умира. Затова се постарах всичко да стане точно така, както го бях планирала толкова отдавна.

Ето какво се случи след това, Марти.

Последната ти сутрин започна като всички останали — с петдесет дължини на басейна, както винаги досега. Сигурно е прекрасно да притежаваш такъв голям плувен басейн. При това отоплен. Стоях и те наблюдавах как се плъзгаш напред-назад сред отблясъците на синята вода. Дори и там, когато бях толкова близо, на теб ти трябваше цяла вечност, за да ме забележиш.

А когато най-сетне ме видя, трябва да си била прекалено доброжелателна, отпусната и уморена. Прекалено уморена, за да изкрещиш, предполагам. Това, което успя да сториш, бе да се оттласнеш назад, но това не ме спря да стрелям в теб. Нито да накълцам хубавото ти лице така, че да заприлича на дрипи и парцали.

Да ти кажа ли нещо, Марти? Това бе най-страхотната част. Наистина започна да ми харесва обезобразяването на човешкото лице.

А сега ми позволи да ти задам последния си въпрос: Знаеш ли защо трябваше да умреш? Знаеш ли с какво си заслужила това? Знаеш ли, Марти, знаеш ли?

Кой знае защо се съмнявам, че знаеш отговора.