Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
— Надявам се, че нямаш нищо против.
Всъщност имаше. Беше му адски неприятно. Не това, че бе използвала телефона, без да го попита, а че в живота й имаше човек, на когото държеше достатъчно, за да позвъни в ранните утринни часове, минути след като се е любила е него. Сам се изненада, че изпитва гняв.
Докато бе в кухнята, той си бе представял как ще прекара утрото с нея, изгаряйки от нетърпение отново да я види. Сега стоеше там с глуповато изражение, полугол и възбуден. А в същото време тя приключваше телефонен разговор с някой друг. Остави бутилките на нощното шкафче.
Чувстваше се като идиот. Това бе нещо непознато за Хамънд Крос. Обикновено бе уверен и готов да се справи с всяка ситуация, а сега бе смутен и объркан. Ужасно чувство.
— Искаш ли да останеш сама? — плахо попита той.
— Не, всичко е наред. — Тя намести слушалката. — Не успях да се свържа.
— Съжалявам.
— Не беше важно.
Гостенката му скръсти ръце, после смутено ги отпусна.
„Щом не е било важно, защо, за бога, се опитваше да се обадиш по това време?“, искаше да попита Хамънд, но не го направи.
— Нали не се сърдиш, че облякох това?
— Какво? — разсеяно попита той.
Ръцете й се плъзнаха по предницата на старата избеляла тениска. Позна униформата на сдружението, в което бе членувал като студент. Стигаше до средата на бедрата й.
— О, не, разбира се.
— Намерих я в скрина в банята. Не съм ровила, просто…
— Не се безпокой.
Резкият тон издаде чувствата му.
Тя сви ръцете си в юмруци, след това отново ги отпусна.
— Виж, може би е най-добре да си тръгна. И двамата се поувлякохме. Навярно все още сме замаяни от виенското колело. — Усмивката й изчезна. — Всъщност всичко беше…
Замълча, когато погледна към леглото.
Неволно задържа погледа си там по-дълго, отколкото би искала. Намачканите чаршафи неумолимо напомняха за това, което се бе случило върху тях, и колко опияняващо бе то. Задъхано прошепнатите думи отново отекнаха в съзнанието и на двамата.
Беше се изкъпала и сега кожата й ухаеше на сапун. Но Хамънд не бе ползвал банята. По тялото му все още горяха следите от допира й. Тя каза припряно:
— Ще се облека и ще те оставя.
Посегна към дрехите си, но той обгърна талията й и я спря. Застина неподвижно, но не се обърна към него. Гледаше право напред.
— Каквото и да си мислиш за мен, искам да знаеш, че… че това не беше „нещо незначително“, което ми се случва често.
Хамънд прошепна:
— Няма значение.
Тя рязко извърна глава към него.
— За мен има. Държа да го знаеш.
Той нежно обхвана раменете й и я обърна с лице към себе си.
— Наистина ли смяташ, че стигнахме дотук само защото сме замаяни от виенското колело?
Тя прехапа долната си устна, сякаш да не затрепери, и поклати отрицателно глава.
Обви ръце около нея и дълго я задържа в прегръдката си, заровил лице в косите й. Пръстите на краката им се докоснаха, топлината на телата им се сля. Боса и облечена с широката му тениска, тя изглеждаше по-малка и крехка, отколкото преди. Докато я притискаше, той се почувства силен и готов да я закриля. Всъщност, откакто я бе срещнал, му се струваше, че се вживява в ролята на Конан.
Тази мисъл го накара да се засмее. Тя вдигна глава от гърдите му и го погледна.
— Какво има?
— Нищо. Просто си помислих, че ме караш да се чувствам прекрасно. — След това лицето му помръкна. — А при теб как е? Добре ли си?
Тя озадачено наведе глава встрани.
— Искам да кажа… хареса ли ти… нали разбираш?
— О! — Сведе поглед към брадичката му. — Да. Благодаря ти, че прояви чувство за отговорност.
В нощното му шкафче имаше кутия презервативи. Но никога не му се бе струвало толкова трудно да вземе един от тях и да го сложи. Смути се, когато си спомни за смешната борба с упоритата гума в момента, когато искаше да бъде неотразим, и промърмори:
— В най-вълнуващия миг.
За негова изненада, тя леко погали гърдите му и каза почти шепнешком:
— И за мен.
Лекият стон, който издаде, когато ръката му обхвана брадичката й и наведе главата й назад, за да я целуне, разкри желанието й. Отново разпали страстта му. Като пожар. По-горещ от преди. Задъханият шепот ги накара да се почувстват още по-близки.
— Харесва ли ти?
— Да.
— Груб ли съм?
— Не.
— Бях твърде необуздан.
— И аз.
— Извинявай.
— Всичко е наред.
— Но ако съм ти причинил болка…
— Не си. Не се безпокой.
— Имаш ли нещо против…
— Не.
— Господи! Какво става?
— Чудесно. Ти вече си…
— Да.
— Толкова…
— О…
— Влажна.
— Съжалявам.
— Така ли?
— Искам да кажа… ти…
— Няма за какво да съжаляваш.