Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
Смайлоу кимна й детективът включи видеото. Дори ако нямаше картина, по стоновете и въздишките, които представляваха звуковия фон, без съмнение би се разбрало, че записът е порнографски филм. На екрана се появи двойка, извършваща сексуален акт.
— Тази сцена трае около петнадесет минути — осведоми го Колинс. — Следващите кадри показват две лесбийки във вана. Обърнете внимание на…
— Ясно — прекъсна го Смайлоу. — Изключи го. — Престори се, че не чува дюдюканията на останалите в стаята. — Съжалявам, Стефи.
— Не се безпокой. Шегичката на Колинс за моя сметка просто потвърждава теорията ми, че фразата „възрастен мъжкар“ е съчетание на противоречиви термини.
Другите мъже се засмяха, а Колинс изсумтя, ядосан, че не можа да отговори на тази реплика.
— Това е положението — каза им той. — Хвалбите на Петиджон за непробиваемите охранителни системи на хотела са били вятър и мъгла. Камерите на горните етажи са фалшиви. Играчки.
— Какво? — смаяно попита Стефи.
— Единствената работеща камера е тази в счетоводството. Петиджон е искал да бъде сигурен, че никой няма да присвои пари от него, но явно не го е интересувало, че гостите му могат да бъдат нападнати или ограбени. Ирония на съдбата, а?
Смайлоу попита:
— Защо онзи приятел лъжеше?
— Така му е наредено. Лично от големия зъл Петиджон. А той не се церемонеше, затова човекът не изплю камъчето дори когато го уверихме, че Петиджон е мъртъв и единственото, от което би трябвало да се страхува, е, че ние ще разберем, ако лъже. Най-сетне го предумахме. Проверихме. Камерите наистина са фалшиви.
— Колко хора знаят за това?
— Не много, предполагам.
— Провери. Започни от управителите.
— Разбрано.
Смайлоу се обърна към целия екип:
— Рано сутринта ще се заемем с враговете на Петиджон. Ще съставим списък.
— Най-добре е да си спестим усилията и просто да разгърнем телефонния указател — намеси се един полицай. — Всички, които познавам, ще се радват, че е мъртъв.
Смайлоу го изгледа строго.
— О, съжалявам — промърмори той и усмивката му изчезна. — Забравих, че е ваш роднина.
— Не ми е роднина. Беше женен за сестра ми. За известно време. Това е. Може би аз го мразех най-силно.
Стефи се наведе напред.
— Не си го затрил ти, нали, Смайлоу?
Всички се засмяха, но суховатият отрицателен отговор на Смайлоу, изречен така, сякаш е приел въпроса й на сериозно, ги накара внезапно да замълчат.
— Извинете, мистър Смайлоу?
На прага на отворената врата стоеше Смити. Смайлоу погледна часовника си. Минаваше полунощ.
— Мислех, че отдавна си се прибрал у дома — каза той на ваксаджията.
— Току-що ме пуснаха, мистър Смайлоу.
— О, да.
Беше забравил за дългия разпит на всички от хотела, въпреки че бяха задържани по негова заповед.
— Съжалявам.
— Няма нищо, мистър Смайлоу. Просто се чудех дали са ви казали за онези хора, които бяха откарани в болницата.
— В болницата?
ШЕСТА ГЛАВА
Червената лампичка на таблото на колата й светна.
Тя ядно въздъхна. Последното, което би искала да й се случи сега, бе да свърши бензинът. Но знаеше, че червената светлина е безпогрешен знак, че резервоарът е почти празен.
Край този пуст път имаше малко бензиностанции и затова, когато стигна до най-близката, няколко километра след като забеляза предупредителната светлина, отби и слезе.
Обикновено зареждаше сама и плащаше с кредитна карта. Но техническият прогрес не бе стигнал до тази пустош. По принцип тя мразеше да плаща предварително. Затова откачи маркуча от колонката и натисна ръчката. Свали капачката на резервоара, сложи го на покрива на колата и махна на дежурния да пусне помпата.
Той гледаше боксов мач на черно-белия си телевизор. Едва го видя през прозореца, облепен с плакати за отминали събития, обяви за изчезнали домашни любимци и реклами на бира. Или не я бе забелязал, или не искаше да измени на принципа си да не пуска горивото, докато клиентът не плати предварително, особено след като се мръкнеше.
— По дяволите!
Нямаше избор. Отиде до гишето и сложи една банкнота на мръсната поставка под още по-мръсното стъкло.
— За двадесет долара? Нещо друго? — попита той и отново се загледа в екрана.
— Не, благодаря.
Едва капеше, но колонката най-сетне щракна. Тя окачи обратно маркуча. Когато посегна към капачката на резервоара си, забеляза друга кола, която сви към бензиностанцията. Ярката светлина на фаровете заслепи очите й.
Спря на по-малко от метър зад нейната кола. Шофьорът угаси светлините, но остави двигателя включен, когато отвори вратата и слезе.