Лабиринтът на отраженията
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Лабиринтът на отраженията». Краткое содержание книги:
Защото там има истинска свобода.
Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…
— Едва ли е толкова интригуваща, колкото тази за бледия юноша с димящи дрехи…
И двамата тихо се смеем.
— И така, господин дайвър… Да сте играли „Лабиринт на смъртта“?
— Може би.
— Знаете ли, че им сътрудничат двама дайвъри?
— Допускам…
Даже двама? Сигурен бях, че в „Лабиринта“ се задоволяват с услугите на един спасител…
— Мога да ви дам адресите им… мрежовите, или реалните.
А стига бе!
— Единият е украинец, а другият — канадец. Първият живее…
— Недейте — с известно усилие отговарям аз.
— Колко интересно! Мислех, че разкриването на самоличността на един дайвър е обща мечта! Включително и на самите дайвъри!
— Тази мечта спада към най-гнусните престъпления… според нашия кодекс.
За първи път признавам, че съм дайвър. Но едва ли моят събеседник се е съмнявал в това.
— В „Лабиринта“ възникна проблем… и тези двамата не се справят с него… — Човека Без Лице се пресяга през масата, взема листче, химикал, пише кратък адрес. Добре прави, че не ми дава визитка — не бих взел файл от неговите ръце. — Ето координатите ми. След като посетите „Лабиринта“, предложите на администрацията услугите си, и се опитате да разрешите проблема, се свържете с мен. Търсете… Човека Без Лице.
Не е настроен да уточнява нищо повече. И май изобщо не се съмнява, че ще се втурна към „Лабиринта“.
— Защо да го правя?
Човека Без Лице изважда от джоба на шлифера си малка значка. Тя по нещо прилича на полицейската, само че фонът тази значка е бял, а в центъра няма спирала, а дъгоцветно, изтъкано от най-тънки нишки въртящо се топче.
— Затова.
Значката ляга на масата помежду ни. Гледам я, но не се решавам да я докосна.
Ами ако изведнъж изчезне?
Донякъде това е нещо по-яко от указа „Всичко, което е направено от този човек, е направено за благото на Франция“, даден на лейди Уинтър от кардинал Ришельо.
Пред мен е легендарният „медал за всепозволеност“. Право на всичко, което може да се извърши в дълбината.
Фридрих Урман би отворил вратата и лично би ме изпратил до моста, ако види тази значка.
Вероятно после би наел килъри, за да си разчисти сметките с мен. Но в дълбината би бил крайно учтив.
Досега не бях виждал „медала за всепозволеност“ с очите си. Знам, че навремето такъв е получил Дмитрий Дибенко — за създаването на самата дълбина.
Трябва да направиш нещо жизненоважно за цялото виртуално пространство, за да може от тук нататък всичките ти действия да се смятат за благо.
— Медалът ще ви чака на тази маса — казва Човека Без Лице. — Ще го получите… ако се справите.
Кимвам мълчаливо.
— Имайте предвид, че ще има и други кандидати — информира ме Човека Без Лице. — Ние търсим дайвъри из цялата дълбина. И ще намерим мнозина. И ще ги уведомим за същото, което казахме и на вас.
— Какво става в „Лабиринта“? — питам аз и отмествам поглед от медала.
— Не знам. И точно това ме тревожи.
Позволявам си да се усмихна — чак пък да не знае…
— До този момент всичко, което се случваше във виртуалността, имаше аналози в реалния свят. Развлечения, бизнес, наука, връзки.
Интересно е, че той сложи на първо място „развлеченията“…
— Сега нещо се промени… Пожелавам ви успех, дайвър. Можете да си вървите.
Човека Без Лице кимва към вратата.
— Ще си тръгна по свой си начин.
— Решихте да се разкриете?
— Не, разбира се.
На прощаване поглеждам в мътната мъгла на лицето му.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Свалих шлема и неуверено се пресегнах към модема. Изскубнах телефонния кабел от жака.
— Прекъсване на връзката! — съобщава Вики.
— Зная, момиче.
Ето така, тайнствен непознат. Всичко е много просто. Не стандартно излизане, което може да бъде проследено, а моментално срязана нишка.
Вандалщина, разбира се. За сметка на това липсва обмен на информация между моя адрес и компютъра, в който е моделиран складът.
— Няма тонов сигнал в линията — казва Вики. — Да се провери свързването.
— Изключвай се.
— Наистина ли?
— Да.
Екранът се запълва от небесносиния фон с бялата падаща фигурка.
— Сега можеш да изключиш компютъра — сънено шепне Вики.
Лека нощ, най-вярна от всичките ми приятелки. Щракнах бутона на захранването и тихото бучене на машината замлъкна. После изключих модема. Имам нужда от спокойна нощ, нека пощата изчака до утре. Впрочем, вече е три и половина… небето просветлява.
И много ми се спи. Главата ми бучи от толкова информация.
Смъкнах виртуалния си гащеризон… по дяволите, как смърди на пот, отдавна е за почистване. Пльоснах се върху дивана. Добре, че не го оправих вчера. Станал съм толкова… предвидлив…