Тънки сметки
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тънки сметки». Краткое содержание книги:
Сидни Шелдън е единственият писател, спечелил наградите ОСКАР, ТОНИ и ЕДГАР, а в последната книга на Рекордите на Гинес фигурира като най-превеждания писател в света.
Когато на Уолт Мериуедър му връчиха последните данни за тиражите, той побесня. За пръв път от години „Сън“ водеше пред „Кроникъл“.
— Добре — мрачно изрече той. — Клин клин избива. Искам да смъкнеш рекламните тарифи и да започнем някаква игра.
Но вече беше прекалено късно. Единадесет месеца след като Лесли беше купила „Сън“, Уолт Мариуедър отново я посети.
— Продавам вестника — съобщи той. — Искаш ли да купиш „Кроникъл“?
— Да.
В деня, в който договорът за „Кроникъл“ беше подписан, Лесли свика служителите.
— От понеделник вдигаме цената на „Сън“, удвояваме рекламните тарифи и спираме играта.
— Вестник „Ивнинг Стандард“ в Детройт е обявен за продажба — заяви тя на Макалистър един месец по-късно. — Освен това те притежават и телевизионен канал. Смятам, че трябва да сключим сделката.
— Госпожо Чеймбърс, ние нищо не разбираме от телевизия и… — запротестира той.
— В такъв случай ще трябва да се научим, нали?
Империята, от която Лесли се нуждаеше, вече започваше да се строи.
ШЕСТА ГЛАВА
Оливър прекарваше пълноценно времето си и изпитваше удоволствие от всичко, което правеше. Трябваше да се уреждат политически срещи, да се прокарват закони, да се одобряват субсидии, срещи, речи и интервюта за пресата. Отзивите за него във франкфортския „Стейт Джърнъл“, лексингтънския „Хералд Лийдър“ и луисвилския „Куриър Джърнъл“ бяха много положителни. Изграждаше си репутация на губернатор, който съвестно си върши работата. Беше приет в обществото на свръхбогатите и знаеше, че това до голяма степен се дължи на факта, че е женен за дъщерята на сенатора Тод Дейвис.
Харесваше му да живее във Франкфорт. Той беше оживен исторически град, скътан в живописна речна долина сред спускащите се хълмове на прочутия с тревата „блуграс“ район на Кентъки. Чудеше се какво ли щеше да представлява животът във Вашингтон.
Натоварените дни прерастваха в седмици, а седмиците — в месеци. Настъпи последната година от мандата на Оливър.
Беше назначил Питър Тейгър за свой секретар по печата. Той беше най-подходящият за тази работа. Винаги беше откровен пред журналистите, а заради старомодните му разбирания за благоприличие хората се отнасяха с по-голямо доверие към партията. Тейгър и черната му превръзка станаха толкова известни, колкото и Оливър.
Поне веднъж в месеца Тод Дейвис отиваше във Франкфорт, за да се види с Оливър.
— Когато пуснеш някой чистокръвен кон да се състезава — сподели той с Питър Тейгър, — трябва да го наглеждаш, за да не си загуби темпото.
Една мразовита октомврийска вечер двамата седяха в кабинета на Оливър. Бяха вечеряли в „Гейбриълс“ с Джан и се бяха върнали в административната сграда. Джан ги беше оставила насаме, за да могат да си поговорят.
— Джан изглежда много щастлива, Оливър. Много се радвам.
— Старая се тя да бъде щастлива, Тод.
Сенаторът Дейвис го погледна и се запита колко ли често посещаваше апартамента.
— Тя много те обича, синко.
— И аз я обичам — искрено отвърна той.
— Радвам се да го чуя — усмихна се сенаторът Дейвис. — Тя вече ремонтира Белия дом.
Сърцето на Оливър подскочи.
— Моля?
— О, не ти ли казах? Почна се. Името ти вече се спряга във Вашингтон. Започваме кампанията на първи януари.
— Наистина ли смяташ, че имам някакви шансове, Тод?
— Думата шанс предполага някакъв риск, а аз не рискувам синко. Няма да се включа в нещо, ако не съм сигурен в него.
Оливър си пое дълбоко дъх. Можеш да станеш най-важният човек в света.
— Искам да знаеш колко съм ти признателен за всичко, което направи за мен, Тод.
Той го потупа по рамото.
— Човек е длъжен да помогне на зет си, нали така?
Оливър не долови ударението на думата „зет“.
— Между другото, Оливър, много бях разочарован, когато прокарахте закона за данъка върху тютюна — подхвърли сенаторът.
— С тези пари ще оправим дефицита във фискалния бюджет и…
— Но ти, разбира се, ще му наложиш вето.
Той удивен го изгледа.
— Да му наложа вето?
— Оливър, искам да си наясно, че не мисля само за себе си, но аз имам много приятели, които инвестираха изкараните си с труд пари в тютюневи плантации и не ми се иска да пострадат от непосилни нови данъци. Ти какво ще кажеш?
Последва мълчание.
— Ти какво ще кажеш, Оливър?
— Така е — най-после проговори той. — Предполагам, че няма да е честно.
— Оценявам жеста ти. Наистина.
— Мислех, че си продал тютюневите си плантации, Тод.