Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Нагази в разровения път — ботушите му зажвакаха в калните локви и изровените от коне и фургони коловози — и се изкачи по калния склон към караулката пред портата.
— Никакви петиции днес, доусий — спря го един от малазанските войници. — Пробвай утре.
Дюйкър разкопча наметалото си и го разтвори, за да покаже имперската диадема, закачена на туниката му.
— Юмрукът е свикал съвет, нали?
Двамата войници отдадоха чест и отстъпиха. Този, който беше заговорил, се усмихна извинително.
— Не знаехме, че сте с другия.
— Кой е другият?
— Дойде преди няколко минути, историко.
— А, да.
Дюйкър кимна на двамата мъже и влезе. Каменният под на прохода между стените още пазеше калните следи на два крака. Намръщен, той продължи и влезе в двора. Покритата пътека продължаваше наляво покрай стената, за да стигне до страничната врата на ниската и невзрачна сграда на щаба. Вече достатъчно мокър, Дюйкър я заряза и предпочете да прекоси каменния двор направо към главния вход. Мимоходом забеляза, че мъжът, дошъл преди него, е направил същото. Следите издаваха кривокрака походка. Историкът се намръщи още повече.
Стигна до входа, където друг пазач го упъти към съвещателната зала. Когато приближи двукрилата врата, Дюйкър огледа пода за следи от човека пред себе си, но не видя. Явно онзи беше отишъл в някое друго помещение. Дюйкър сви рамене и отвори вратата.
Съвещателната зала беше с нисък таван, с неизмазани, но боядисани с бяла боя каменни стени. В средата й имаше дълга мраморна маса — изглеждаше странно непълна поради липсата на столове. Тук вече се бяха събрали Малик Рел, Кълп, Колтейн и още един уикски офицер. При влизането на историка всички се обърнаха и Рел вдигна вежди, леко изненадан. Явно не знаеше, че Колтейн е изпратил покана на Дюйкър. Дали пък намерението на новия Юмрук не беше да извади по този начин от равновесие влиятелния жрец, да му демонстрира съзнателно пренебрежението си? След миг историкът изхвърли от ума си тази мисъл. Това по-вероятно беше резултат от все още неорганизираното ново командване.
Столовете бяха махнати специално за това съвещание, както се виждаше от следите от краката им в бялата прах, слегнала се на пода. Неудобството да не знаеш как точно и къде да застанеш личеше както у Малик Рел, така и у Кълп. Джисталският жрец на Маел пристъпваше нервно от крак на крак, капчиците пот по челото му лъщяха на резкия блясък на фенерите, поставени на масата, и той криеше ръце в широките си ръкави. Кълп като че ли имаше нужда от стена, на която да подпре гръб, но явно не беше много сигурен как ще приемат уикците една такава небрежна поза.
Дюйкър се усмихна вътрешно, свали подгизналото си наметало и го окачи на една стара скоба за факла до вратата. После се обърна, за да се представи на новия Юмрук и на офицера, който стоеше от лявата му страна — навъсен ветеран с широко плоско лице, сякаш огънато навътре от белега, минаващ диагонално от лявата страна на челюстта му до дясната страна на челото.
— Аз съм Дюйкър — заговори историкът. — Имперски историк. — Довърши представянето с полупоклон. — Добре сте дошъл в Хисар, Юмрук. — От толкова близо се виждаше съвсем ясно колко загрубял е бойният главатар на клана на Враната след четиридесетте години из севера на Уикските равнини на Кюон Тали. Дългото му безизразно лице беше покрито с бръчки: дълбоки резки се спускаха около тънката широка уста, имаше и следи от често примижаване в ъгълчетата на тъмните му хлътнали очи. Мазните дълги плитки се спускаха по раменете му, отрупани с фетиши и пера от врани. Беше висок, облечен в очукана плетена ризница върху кожената риза, с наметало от пера на врани, провиснало от широките му рамене отзад до сгъвките на коленете. Носеше коннически гамаши, стегнати със сухи черва отвън по бедрата. Изпод лявата му мишница стърчеше роговата дръжка на дълъг нож.
В отговор на думите на Дюйкър той леко килна глава на една страна.
— Когато те видях последния път — заговори главатарят с дрезгав уикски акцент, — лежеше трескав на нара на самия император и се канеше да се вдигнеш и да минеш през Портите на Качулатия. — Замълча. — Бълт беше младият воин, чиято пика те разпра, и за това му усилие един войник, Дужек, целуна лицето му с меча си. — Колтейн бавно се извърна и се усмихна на белязания с грозния белег уикски воин.
Все така навъсен, прошареният конник изгледа ядосано Дюйкър, после поклати глава и изду гърди.
— Помня един невъоръжен мъж. Липсата на оръжия в ръцете му обърна пиката ми едва в последния миг. Помня меча на Дужек, който отне красотата ми още докато конят ми захапваше ръката му и скърши костта. Помня, че Дужек изгуби ръката си под сатъра на резача, защото се беше усмърдяла от дъха на коня ми. Между нас казано, аз загубих в свадата, понеже загубата на една ръка с нищо не увреди славната кариера на Дужек, докато загубата на красотата ми ме остави с единствената жена, която вече си имах.