Нещастна фамилия
- Автор: Друмев Васил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нещастна фамилия». Краткое содержание книги:
— Нека знаят храбрите кърджалии, че който ми се противи, който не изпълнява волята ми и не слуша думите ми — тъй ще бъде наказан, макар и да е и най-първият ми чиновник!
Всичките кърджалии се поклониха.
— Никой да не е легнал да спи! — продължи Аклъ бей. — Всички да стоите при конете си, за да сте готови, щом като дам знак, да вървите.
Кърджалиите пак се поклониха.
— Кой престъпи волята ми, ще бъде зле наказан!…
Като каза тези последните думи, Аклъ бей седна до огъня. Това същото направи и Сали. А всички други отидоха при конете си и се наредиха, като че ще вървят.
Нощната тишина пак се възцари. Само глухите охкания на окаяните стражари, които умираха на коловете, прекъсваха я понякогаж.
Аклъ бей, като запали дългия си позлатен чибук и като изпусти заедно с тежко въздишание гъст дим, рече на Сали:
— Сега поправих погрешката си. Ще ли смей някой да ме не слуша?
— Никой, ефенди, никой! — рече му Сали, като му се поклони почтително.
— Спокоен съм сега, спокоен съм, но гняв ме е, дето не можехме да влезем в Котел…
— Как е възможно да влезем, ефенди? Котленци се обградили с коля и пушки, но само това да е, то лесно; а ти не видя ли какво беше се натъкмил градът да се пази? — продължи Сали.
— Градът беше обграден с един голям зид (дувар), подобен на твърда крепост, който го опасваше навсякъде; но при това не беше само гол зида, а на всеки 20 разкрача на раздалеч имаше по едно доста голямо число человеци, събрани да вардят по-мъчните места на влизането в града. А при по-лесните проходи на зида, сир, при всеки път, който водеше в града, беше затворен с високи порти, до които имаше устроени по две табии, снабдени с всичките нужности за в бойно време. В тези табии имаше по едно голямо множество человеци, да пазят, които бяха въоръжени много храбро, за да отблъсват нападателите си; но при всички тия техни разделения и устроения забележваше се, като гледахме издалеч, в тях една деятелност храбра и покорност към своите началници, които яздеха на коне и обикаляха от едно място до друго гвардията. В тях аз забележих един отличен началник, който беше весма светло облечен; той беше възседнал на кон, щото едвам стоеше отгоре му.
— Ха, видях го — каза Аклъ бей с гняв — и както се научих, той им бил главният началник и се зовял Божил чорбаджи…
— При всичко това тяхно приготовление — каза Сали — твърде мъчно може да се влезе, догде не се пролей много кръв!… Освен това те, като видяха какво направихме ний с околните села, и особено с Жеравна, вероятно са се решили по-добре да умрат, а не да ни пуснат да влезем в Котел.
— Ах, Жеравна, Жеравна!… Тя беше добра патка, но малка. Ако бяхме влезли и в Котел — тогаз щяхме да се награбим хубавичко!… Но, добър е Господ — казваше Аклъ бей с кротост, — кога да е, ний в Котел ще влезем и тогаз… цял свят ще се разтрепере от нашето име.
— Нашето име и тъй разтреперва целия свят. Малко села ли сме изгорили досега? Малко християни ли сме избили? Я помисли какво голямо юначество показахме в Жеравна!… Нито един жеравнянин не се отърва… Всичките проляха гяурската си кръв. Само които побягнаха, те останаха живи. Но и те не щяха да побягнат, но от нашата глупост: защото ако бяхме бодри, ний щяхме да заловим по-напред Котел, че после другите околни села; а пък ний им направихме тъй, щото да прибягнат и да се спазят в Котел.
— И не видя ли, ефенди — продължи Сали, — че в Котел беше потъпкано от хора, които даже и весело прекарваха, и спокойно? Не чу ли, че когато приближихме, градът беше екнал от гайди и тъпани и като видяха, че додохме по-наблизо, те със свирни пушкаха против нас и с викове от радост се провикваха доде най-сетне ни отблъснаха, без да ги повредим ни най-малко, и след отиването ни те пак пееха и играеха, като на присмев, и с викове пушкаха из въздуха…
— Ах! Ах! — каза Аклъ бей. — Знаеш ли, Сали, че сърцето ми се къса от гняв, като не можехме да ги отблъснем, за да влезем, но добър е Господ…
— Аз се уверих — каза Сали, — че влезванието ни в Котел ще бъде невъзможно за нас, още като бяхме в Жеравна; защото като бяхме я запалили — не помниш ли? — и като се веселяхме в сред селото, че ненадейно гръмнаха 20–30 пушки отведнаж накрай селото от котленските гяури и ний, додето излезем до високия баир (Ветрила), те свалиха от нас около 25 мина, защото нашите пак, като непослушни, тръгнаха самоволно и, за зла чест, паднаха. Също и когато излезе Хасан Чауш, уж да ги пристигне с коня си, те в същата минута гръмнаха около 30–40 пушки наведнаж и го свалиха, който, горкият, беше станал на решето от куршуми. Аз тогава изтръпнах, като видях това, а още повече, като съгледах, че на върха на баира бяха си устроили митиризи, за да пушкат… Отистина, жал ми е, че останахме слаби тогаз, но добър е Господ; може, кога се върнем, да изпълним желанието си.