Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Изолда не бива да умре — скръцна със зъби Монталт. — Аз не съм старец, който е загубил ума си, отче, и още преди да ми го предложите, ще ви кажа, че съм говорил с някои от другите свещеници преди години. Можете да благославяте тази къща, Хенри и Изолда до края на света и това нищо няма да промени.
Филип подпря лакти на масата.
— Ако отида при епископа — подхвана бавно той — няма да ми повярва. Лорд Ричард, няма ли някаква следа? Някакъв ключ към тази загадка?
— Елате, ще ви покажа.
Той почти повлече Филип за ръката и го изведе от залата. В далечината се чуваха гласовете и смехът на останалите. Монталт запали фенер и заведе свещеника в кухнята. На другия й край имаше малка врата.
— Оттук се стига до избите — каза той. — Когато дядо ми загубил ума си, се криел тук. Прекарвал по цял ден в една малка стая, иззидана в избите.
Той поведе Филип надолу по стъпалата. Стените бяха белосани, тунелът — тесен и прав като игла. Монталт усили фенера и освети поставките за факли високо по стените. Гърдите му свиреха от напрежение, когато, мърморейки си под нос, поведе госта си по-нататък по коридора. Отвори една врата и те се намериха в гола, тясна килия. Тя нямаше прозорци и когато запалиха факлите, Филип видя, че вътре има само стара маса, стол и овехтял шкаф. Паяжини висяха в ъглите като драперии. Лорд Ричард поведе Филип към отсрещната стена.
— Вижте това, отче.
Монталт вдигна факлата и свещеникът видя драскотините пред себе си. Кръвта му се смръзна. Който и да ги беше издълбал с нож в стената, явно е бил изгубена душа. „Джордж Монталт“ беше написано няколко пъти, сякаш отдавна мъртвият рицар се е опитвал да запомни собственото си име; сякаш с последни сили е задържал искрицата здрав разум. Останалите знаци бяха несвързани: „Наблюдателите“, „Смили се, Исусе“ — „Jesus miserere“. Няколко пъти се срещаше и името „Вероника“.
— Коя е била тя? — попита Филип.
— Не знам — отвърна лорд Ричард. — В нашето семейство никога не е имало жена на име Вероника. Единствената, за която се сещам, е светицата, която избърсала лицето на Исус, когато се изкачвал към Голгота.
— А тези числа? — запита свещеникът. — 6 и 14 — ясно се виждат.
Лорд Ричард отново поклати глава. Филип грабна фенера и заразглежда останалата част от стената. Увереността му се засили, когато различи очите, подобни на онези, изрисувани върху колоните в църквата и фразата, която пронизваше като барабанен ритъм цялата загадъчна история: „Spectamus te, semper Spectamus te“.
— Говори ли ви това нещо, отче? Филип поклати глава.
— Нищичко. Лорд Ричард, какво съкровище се предполага, че са носели тамплиерите?
— Отче, и аз като вас мога само да гадая, но ако се вярва на приказките на старите жени — скъпоценни съдове и чаши.
— Има нещо странно — каза Филип и отдръпна фенера. — Знам малко за тамплиерите. Били са воини, монаси и свещеници. Обвиненията срещу тях били лъжливи — обвинявали са ги, че обожават отсечена глава, че практикуват черна магия и содомия. Всъщност това били купчина лъжи, измислени от папата и останалите като извинение да разрушат ордена.
Филип седна на един стол и се опита да си спомни какво беше чел в хрониките в Кеймбридж.
— Точно така — продължи той. — Техният Велик магистър по онова време, Жак дьо Моле, бил изгорен пред Нотр Дам. Той публично обвинил виновниците за своето падение — френския крал Филип и папа Климент V. Когато запалили кладата, дьо Моле призовал Филип и Климент да се явят пред Божия съд до една година и един ден след неговата смърт.
— Така ли е станало? — попита лорд Ричард.
— Да. И двамата умрели. Навярно ги е сполетяло ужасно наказание.
— Но какво общо има това с проблема в Скозби? Филип потри лицето си. След толкова вино се чувстваше уморен. Главата му беше доста замаяна, но в сърцето си беше сигурен, че ако иска да служи на хората в Скозби, трябва да се опълчи срещу тази загадъчна, мълчалива заплаха.
— Лорд Ричард, не се хваля, но освен свещеник аз съм и учен. Аристотел ни учи, че във всяко нещо има логика.
— Но има ли логика в проклятията и призраците?
— Не — поклати глава свещеникът. — Точно логика липсва във всичко това. Да приемем, че легендата е вярна, че група тамплиери със съкровището си са преминали през равнините на Кент. Били са причакали и избити, а съкровището им било отнето. Душите на тамплиерите отиват пред Бога. Наистина ги е застигнала ужасна смърт. Били са убити, но не минава ден, без някой добър човек да бъде убит. Пък и те загинали така, както желаели — в защита на своя Орден срещу силите на злото.