Целуната от сянката
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Всичко това са само предположения — продължи той. — Независимо колко подозрително ви изглежда случилото се, нямате доказателства. Ако я отстраните от практиката, това ще означава да провалите дипломирането й, което би било прекалено строго наказание при тези неизяснени обстоятелства.
Всички в комисията добиха замислен вид. Съсредоточих вниманието си върху Албърта. Тук тя притежаваше най-голямо влияние. Винаги съм я харесвала и откакто я познавах, тя винаги е била строга, но справедлива. Надявах се това още да е в сила. Албърта даде знак на Селесте и Емил да приближат към нея и те се подчиниха. Последва тристранно съвещание, проведено шепнешком. Накрая Албърта кимна примирено, а другите се отдръпнаха назад.
— Госпожице Хатауей, имате ли да добавите още нещо, преди да съобщим решението си?
Дали исках да кажа нещо? Да, по дяволите. Хиляди неща имаше за казване. Исках да им кажа, че не съм некомпетентна. Исках да им кажа, че съм една от най-добрите пазители сред обучаващите се. Исках да им кажа, че видях приближаването на Стан и че оставаше съвсем малко, за да реагирам. Особено много исках да им кажа, че не желая това наказание да бъде вписано в досието ми. Дори и да не ме отстранят от практиката, за първото си изпитание получавах най-слабата оценка. Ако това бъде отразено и в дипломата ми, щеше да навреди на цялото ми бъдеще.
Но какъв шанс имах? Да им призная, че съм видяла призрак? Призрак на едно момче, което бе влюбено в мен и загина заради това? Все още не знаех какво означават всички тези видения. Ако го бях видяла само веднъж, бих могла да го отдам на преумората… но аз видях Мейсън — или онова нещо — два пъти. Реален ли бе той? Разумът ми подсказваше отговора „не“, но, честно казано, това нямаше значение в момента. Ако беше реален и аз им го кажех, те щяха да си помислят, че съм се побъркала. Ако пък не беше реален и им го кажех, пак ще решат, че съм полудяла. И щяха да са прави. Нямаше начин да спечеля.
— Не, пазител Петров — казах, надявайки се да е прозвучало достатъчно смирено. — Нямам какво да добавя.
— Добре — кимна тя уморено. — Ето какво решихме. Имаш късмет, че пазител Беликов се застъпи за теб, иначе решението ни можеше да е по-различно. Ще приемем, че не си го направила нарочно. Можеш да продължиш с практиката си и да охраняваш господин Озера. Ще е нещо като пробен период.
— Добре — кимнах. И без това по-голямата част от пребиваването ми в Академията беше пробен период. — Благодаря.
— Но има още нещо — продължи тя. — Тъй като подозрението все още остава, ще прекараш почивния си ден тази седмица в полагане на общественополезен труд.
Отново скочих от стола.
— Какво?
Ръката на Дмитрий стисна китката ми. Пръстите му бяха топли и силни.
— Седни — промърмори той в ухото ми и ме дръпна обратно на стола. — Задоволи се с това, което можеш да получиш.
— Ако това е проблем, същото ще те очаква и следващата седмица — предупреди ме Селесте. — Както и през по-следващата.
Седнах и поклатих глава.
— Съжалявам. Благодаря.
Срещата приключи. Усещах се уморена, като пребита. Нима бе минал само един ден от практиката? Със сигурност можеше да се каже, че дори следа не бе останала от щастливата възбуда, която ме бе обзела преди това. Албърта ми нареди да намеря Кристиан, но Дмитрий помоли да поговори за малко с мен. Тя се съгласи, несъмнено защото се надяваше той да помогне да ме вкарат в правия път.
Стаята опустя и аз очаквах той да седне до мен, за да ми говори за това и онова, но вместо това Дмитрий се запъти към малката маса, на която бяха оставени минералната вода, пакетчетата с кафе и шишетата с безалкохолни.
— Искаш ли малко горещ шоколад? — попита той.
Не очаквах това.
— Разбира се.
Той измъкна четири пакета с шоколад на прах, изсипа ги в две пластмасови чаши и после добави гореща вода.
— Тайната е в двойната доза — обясни, докато пълнеше чашите.
Подаде ми моята чаша, заедно с дървената бъркалка, след което се отправи към страничната врата. Редно бе да го последвам дотам, затова се затътрих след него, като внимавах да не разлея нито капка от напълнената догоре чаша.
— Къде отиваме? О!
Пристъпих през прага и се озовах на малка веранда, изцяло остъклена, осеяна с тесни маси. Нямах представа за съществуването на тази веранда до стаята за събрания, но пък в крайна сметка това беше сградата, от която се ръководеше дейността на пазителите в целия кампус. Тук рядко допускаха ученици. Освен това не знаех, че сградата има малък вътрешен двор, към който се откриваше изглед от верандата. Представих си, че ако през лятото разтвориш прозорците, ще се окажеш обкръжен от зеленина и топъл въздух. Но сега прозорците бяха заскрежени и плътно затворени, заради което не можех да се отърся от усещането, че се намирам в зимен дворец.