Вярвай
- Автор: Александер Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярвай». Краткое содержание книги:
Озовала се изведнъж в замъка Камелот, Теса открива, че легендата съвсем не е такава, каквато си я спомня. Галахад Непорочния съвсем не е такъв — могъщият рицар е опитен любовник. И въпреки това. Дори в силната прегръдка на Галахад, тя не се чувства сигурна в този мъж, за който е смятала, че е само един мит.
Но скоро красивата скептичка тръгва на едно съвсем истинско пътешествие, а чашата на Граал — и любовта на Галахад — са съвсем близо. Единствено го, което трябва да направи е да… ВЯРВА!
— Има си някакво очарование — опита да се защити Мерлин.
— Има си доста мухъл — озъби се Вивиан.
— Тя е част от личността ми. — В гласа му прозвуча онази надменна нотка, която дори след векове на съвместно съжителство не бе изгубила способността си да я дразни.
— Предполагам, че част от личността ти е и да се обличаш като илюстрация в детска книжка? Никога не съм те харесвала в този костюм.
— Много добре. — Тъмносинята коприна затрептя и изчезна, заменена от чифт сиви фланелени панталони и черно поло. Кашмирено, забеляза одобрително тя. Много хубаво. — Така по-добре ли е?
— Много по-добре, благодаря ти.
Поне бе имал благоприличието да остави на мира собствените й дрехи. Тя наистина харесваше много съвременния си гардероб от ефирни туники и панталони и костюми, богато украсени с пайети, и ненавиждаше дрехите от този ужасен исторически период.
— Винаги съм си харесвал робата. Тя ми подхожда. А и хората очакват от мен точно това.
— Вече не. Светът и хората му са напреднали достатъчно, за да нямат нужда от вълшебници, които живеят в пещери, заобиколени от магии.
Мерлин въздъхна.
— Жалко.
Вивиан премълча жлъчния си отговор. Беше разбрала, че няма смисъл да спори с този мъж. Не бе постигала нищо преди и явно нямаше да постигне нищо и сега. Преброи наум до десет и се постара да се успокои.
— Мерлин, любов моя, просто не разбирам защо върна нас и тази жена обратно в двора на Артур.
— Казах ти, Вивиан, писна ми съвременният свят да вярва, че ние, че всичко това, никога не е съществувало.
— Мерлин — каза нежно тя и хвана ръцете му, — мислех, че точно това искаше: да запазиш навеки специалните качества на управлението на Артур и да му спестиш критиката на историята.
— Е, да, така беше. В началото.
— И постигна забележителен успех. Скъпи мой, ти си легенда.
— Да, знам.
Той определено притежаваше егото на легенда. Вивиан изпъшка наум.
— Доста внушителна легенда.
— Е — той май започна да омеква, — може би.
— Разказите за теб, за Артур и Камелот издържаха проверката на времето и продължават — столетие след столетие — да бъдат основа за детските сънища и фантазиите на възрастните.
Мерлин се подсмихна.
— Е, предполагам, че казано по този начин…
— Няма друг начин. Целият свят познава Артур не като обикновен човек. Ти превърна него и кралството му в онова, което трябва да бъдат един крал и една страна, и в много, много повече.
Мерлин кимна скромно.
— А ти, любов моя, си Мерлин, Магьосник необикновен и съветник на крале. — Очите й се разшириха от пресилено възхищение. — В цялата история на литературата няма фигура, която да се сравни с теб.
Той сви скромно рамене.
— Така е.
— И защо да омърсяваш всичко това само за да докажеш нещо на една жена? — Тя се наведе и докосна устните му със своите. — Мерлин — измърка, — забрави тази глупост и ме отведи вкъщи. Сега.
За миг познатото пламъче на желанието проблесна в очите му. Стомахът й се сви. След всичките тези години той все още успяваше да я възбужда. Както и тя него. Магията, която ги свързваше един с друг, нямаше почти нищо общо с магията на вълшебника, беше свързана много повече с магията на мъжа.
— Ти ме учудваш, Вивиан. Сега те желая толкова, колкото и в началото — прошепна до устните й. — Но ще останем.
— Мерлин! — Тя пусна ръцете му и отстъпи назад. — Не искам да оставам. Искам да се върна в съвременния свят, където аз… където ние… където ни е мястото. Искам климатична инсталация и сладолед, и яхта, и Монте Карло…
— Ха! Знаех си. — Той насочи дългия си показалец към нея. — Просто искаш да се върнеш в казината.
— Разбира се, че искам да се върна в казината, както и в Южна Франция. Сега е любимото ми време от годината между филмовия фестивал и пристигането на тълпите лошо облечени туристи. И не ми харесва, че ще се наложи да го пропусна. — Загледа се в идеалния си маникюр. — Освен това винаги печеля между два сезона.
— Ще се осмеля да кажа, че използваш магия, за да спечелиш.
— Не е необходимо да използвам магия. Не е необходимо да мамя — каза лукаво тя. — Просто имам усет за комара. Защото знам кога да играя и кога да спра. Много съм добра.
— Все едно. — Гласът му отекна повелително и тя усети поражението си. Беше обречена. Никакво Монте Карло. Никаква бакара. Никаква рулетка. Нито дори блекджек. — Тук сме и тук ще си останем. Ако си спомням добре, тук някога ти харесваше.
— Някога не съм познавала нещо по-хубаво и освен това не съм имала друг избор. — Тя въздъхна уморено. — Мислех, че си избил тези „аз-не-съм-мит“ мисли от главата си още преди век, когато доведе онзи очарователен Самюъл в Камелот.