Гори, вещице, гори!
- Автор: Меррит Абрахам Грэйс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Гори, вещице, гори!». Краткое содержание книги:
— А бе нали ти казах, че не ми трябва никакво лекарство — изръмжа Шевлин. — Думам ти, че с ей тия моите зъркели го видях. И ако доктор Лоуел реши, че съм луд, да върви по дяволите, както казах и на лейтенанта. И на теб ти заявявам същото, Маккан.
Слушах тирадата му с нарастващо изумление.
— Почакай, Тим, почакай — успокои го Маккан. — Аз съм с теб. Изобщо не знаеш колко ми се иска да ти вярвам, а още по-малко защо.
Маккан ме стрелна с очи и аз разбрах, че независимо от причината, поради която ми бе довел полицая, не му е споменал нищо за Рикори.
— Вижте какво, докторе, когато ви разправих как онази механична кукла изскочи от колата, вие ме помислихте за смахнат. Добре де, казах си тогава аз, тя сигурно не е успяла да отиде надалеч. Колкото и да е усъвършенствана, все трябва да е изтичала и да се е скрила някъде. Затова се юрнах да открил някой, който може да я е забелязал. И ето че тази сутрин попаднах на Шевлин. Чуйте какво ми разказа той. Хайде, Тим, повтори пред доктора това, което пробута и на мен.
Шевлин премигна, прехвърли чантата внимателно от единия на другия си крак и започна. От изражението на досада върху лицето му беше ясно, че вече много пъти е разправял историята. И то пред слушатели, които не са му съчувствали, защото докато говореше, ту предизвикателно ме поглеждаше, ту гласът му войнствено се повишаваше.
— Значи така-а… Беше един часа през нощта. Аз патрулирах, когато чух как някой отчаяно се развика. „Помощ! — дереше се човекът. — Убиват ме! Махнете я оттук!“ Вика си значи. Хуквам аз по алеята и виждам, че на една пейка стърчи някакъв приятел в официално облекло, с нахлупен до ушите цилиндър, подскача и прикляка, и маха насам-натам с бастуна си. Именно той кряскаше.
Потупах го по пищялите с палката, той ме видя и скочи право в обятията ми. Усетих дъха му и ми се стори, че разбрах каква е работата. Изправих го на крака и му думам: „Хайде стига, розовите слонове ей сега ще си идат. Изглеждат ти такива благодарение на Сухия режим. Кажи ми къде живееш и ще те кача в такси, а ако предпочиташ, да те изпратя в болница?“
А той ме прегръща треперейки, и брътви: „Ама ти за пияница ли ме смяташ?“ И тогава аз рекох: „Абе я…“ — но млъкнах, защото той наистина не беше пиян. Може по-рано да е бил, но сега не беше. А той като взе, че се друсна на пейката, смъкна чорапите си и тогава видях, че от десетина дупчици по краката му тече кръв, а той вика: „Да не искаш да ми кажеш, че това са го направили розовите слонове?“
Огледах ги, опипах ги, наистина беше кръв, като че ли някой го беше мушкал с игла за шапка…
Без да искам, потърсих с очи Маккан, но той уж нехайно отклони погледа си и невъзмутимо продължи да си свива цигара…
— … и аз го питам: „Кой, по дяволите, ти стори това?“ А той отговоря: „Куклата го направи!“
По гърба ми премина ледена тръпка. Този път Маккан ми хвърли предупредителен поглед. Шевлин се блещеше предизвикателно срещу ми.
— „Куклата го направи!“ — ми казва тоя — извиси глас Шевлин. — И упорито настояваше, че го е направила някаква си кукла!
Маккан прихна и Шевлин премести яростния си поглед от мен върху него. Аз побързах да се намеся:
— Разбирам ви, сержанте. Той ви е казал, че куклата му е нанесла раните. М-да. Изумително твърдение.
— И ти не ми вярваш, туй ли искаш да кажеш? — заяде се вбесено Шевлин.
— Аз ви вярвам, че той ви е казал това — отговорих му. — Продължавайте, моля ви.
— Добре де, имаш предвид, че и аз съм бил пиян, така ли да те разбирам? Щото нашия тъп лейтенант с картоф вместо мозък в главата каза същото.
— Не, съвсем не — побързах да го уверя.
Шевлин се отпусна на стола си и продължи:
— Питам аз пияния: „Как й е името?“ — „Чие?“ — „На куклата — казвам. — Обзалагам се, че е била някоя руса майка, на която й се иска да си види физиономията в жълтите вестници. Брюнетките не използват игли за шапки — така му казвам. — Те всичките боравят с нож.“
„Господин сержант — закле ми се онзи тържествено, — не беше мацка, а истинска кукла! Малка мъжка кукла. И щом твърдя, че беше истинска кукла, значи съм абсолютно убеден в това. Аз се разхождах тъдява — казва той, — за да подишам малко свеж въздух. Не отричам, че съм обърнал няколко чашки, но не повече, отколкото мога да нося. Размахвах си бастуна и го изтървах ей там при онзи храст — казва той и ми го сочи. — Понечих да го вдигна и видях една кукла. Голяма кукла беше и беше се присвила, клечеше, като че ли някой я беше изтървал така. Посегнах да я взема. Още щом я докоснах, тя рипна, сякаш бе изтласкана от пружина. Прехвърли се направо през главата ми! Изненадах се — казва той развълнувано, — и здравата се стреснах, клекнах, за да я потърся, и неочаквано почувствах в прасеца си болка от убождане. Скочих и пак видях тази голяма кукла с игла в ръка — готвеше се да ме намушка.“