Чернова
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Работа над грешките #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Чернова». Краткое содержание книги:
Протегнах ръка към Кашу — кучето се изплъзна. Отвърнах:
— И аз самият не знам. Но не съм ти казвал нищо за приятелите си.
Наталия млъкна.
Погледнах я в очите, поклатих глава:
— Напразно го каза това. Сега съм сто процента сигурен, че си забъркана в тази история. Само че не знам как.
— Какво следва? — Гласът й си оставаше напълно спокоен. — Ще ме изтезаваш? Ще ме убиеш? Ти не си в тайгата, скъпи. Сега за всички си един побъркан маниак. Без документи, без минало. Нахлул в чуждо жилище, убил собственичката. Ние отменихме ли смъртното наказание, как беше?
— Май го отменихме.
— Петнайсет години в панделата също не е песен. Е? — Наталия се усмихна триумфално. — Развържи ме, Кириле. Ще седнем като хора, ще си направим чай, ще поговорим.
Повече от всичко на света ми се искаше да й залепя един шамар. И не ми разправяйте, че не е хубаво да се бият жените! Такива жени — даже е нужно!
Само че е безполезно. Наталия няма да изпадне в истерия, няма да си признае коварните планове.
Можех да се изплюя — дори и във физиономията й. И да си тръгна — нека сама да се освобождава, да прегризе тиксото и да се кикоти от задоволство.
А можех да пробвам и да поговоря с нея.
Станах и се приближих до Наталия. Тя протегна ръце с усмивка и аз поднесох към тях ножа, за да разрежа тиксото.
— Балък — усмихна се Наталия. И закрещя пронизително: — Помощ! Убиват ме! Уби…
Не успях да направя нищо! Нито да сваля ръката с ножа, нито да й запуша устата. Продължавайки да крещи, Наталия се надигна заедно с омотаната към задника й табуретка и се хвърли напред. Право към ножа!
Острието на глупавия китайски нож я прониза под лявата й гръд. Върху ръката ми плисна струя кръв. Девойката престана да крещи, сякаш се задави от собствения си глас. Вдигна глава и прошепна:
— А сега какво ще измислиш, Киря?
Отскочих, неволно издърпвайки ножа от раната й. Наталия се сви и падна на пода. Под нея потече кръв, започна да се събира в разрязания балатум. Кашу заръмжа, притисна се към пода и започна да пълзи към нея.
Никога в живота си не съм бил толкова уплашен.
Винаги съм смятал, че всякаквите там „безсилни ръце“, „подкосяващи се крака“ и „студена пот“ са измислици на романистите. Когато ми се е случвало да попадам в неприятности, аз — точно обратното — се разпалвам и ставам енергичен. Баща ми казваше с одобрение по този повод: „адреналинова реакция при стрес“.
Сега не падах на земята само защото се бях облегнал на дървената каса на вратата. Краката ми трепереха, целият бях мокър от пот. Държах ножа в протегната си ръка, а пръстите ми така се бяха свили, че нямаше изправяне.
Макар че — защо да го хвърлям? За радост на милицията? Най-лесното беше да се заколя след Наталия. Нека следователите да изграждат версии за нещастна любов. „Той е убил и двамата с един кинжал“…
На вратата се позвъни.
Просто страхотно…
— Ей, съседке! — долетя до мен гласът на Пьотър Алексеевич. — Ей, всичко ли е наред при теб? Наташа?
Когато Наталия падна, у мен за секунда се зароди надеждата, че с нейната смърт ще се разсее и неразборията. Приятелите, съседите и колегите ще си спомнят за мен…
Не, не се получи.
Бях си все същият човек без минало — при това с нож в ръката и с труп в краката. И никой нямаше да повярва, че Наталия сама се е надянала на ножа.
На вратата се почука.
Кашу, легнал до тялото на Наташа, започна да вие. Пронизително, ужасяващо — никога не съм мислил, че е способен да вие, дори и оплаквайки стопанката си…
Каква ти стопанка, по дяволите! Измамница-самоубийца!
Кашу виеше особено жалостиво. Даже тръгнах към него, за да го взема в ръце, да го успокоя (всички кучкари съветват това да не се прави, но някога чували ли сте плача на кутре?). Но Кашу веднага ми се озъби.
Кучето не ми вярва.
И никой няма да ми повярва.
Ще ме арестуват. Не трябваше да идвам в чужд дом с нож!
— Вече повикахме милиция! — разнесе се иззад вратата пискливият глас на съседката. — Сега ще дойдат, ще видят каква е тази работа!
В този глас имаше такава жажда за кръв — не непременно моята, чиято и да е, само да я има тази кръв, да се намери за какво да сплетничи с приятелките си по телефона — че аз погледнах към ножа.
Дали да не изляза и да заколя старата мизерница? Да направя за последно добро дело на човечеството. Аз трепереща твар ли съм?