Планината Грей

Мати сякаш щеше да се разплаче.

– Би ли се върнала?

– В момента не знам. Едва ли. Работата не ми допадаше, не ми допадаха и повечето колеги във фирмата и със сигурност не ми допадаха клиентите. Печалното е, че повечето адвокати изпитват същото.

– Е, скъпа, тук в Планинската служба за правна помощ обичаме клиентите си и те ни обичат.

– Сигурна съм, че са много по-приятни хора от онези, с които работех.

Мати погледна часовника си – яркожълт циферблат, закрепен за китката ѝ със зелена винилова каишка.

– Имаш ли планове за довечера?

Саманта сви рамене и поклати глава.

– Не съм мислила толкова напред.

– Ами май няма да можеш да се върнеш във Вашингтон тази вечер.

– Роуми работи ли нощна смяна? Безопасно ли е по пътищата?

Мати се разсмя.

– Нашите пътища са коварни. Не бива да пътуваш. Да започнем с вечеря, пък после ще видим.

– Не, сериозно, не мога…

– Глупости. Саманта, сега си в Апалачите, навътре в планината, а ние не отпращаме гостите си преди вечеря. Къщата ми е зад ъгъла, а съпругът ми е превъзходен готвач. Да пийнем по нещо на верандата и да обсъдим нещата. Ще ти разкажа всичко необходимо за Брейди.

Мати намери обувките си и заключи кантората. Заяви, че приусът е паркиран на сигурно място – на главната улица.

– Аз ходя пеша на работа – поясни тя. – Това е единственото ми раздвижване.

Магазините и офисите бяха затворени. Двете кафенета предлагаха вечеря само на неколцина посетители. Мати и Саманта закрачиха уморено нагоре по склона, като подминаваха деца по тротоарите и съседи по верандите. Две пресечки по-нататък завиха по Трета улица – обрасла със зеленина редица спретнати тухлени къщи от началото на миналия век, почти еднакви, с бели веранди и двускатни покриви. На Саманта ѝ се искаше да си замине, да се отправи обратно към Абингдън, където беше забелязала няколко мотела край изхода на магистралата. Нямаше учтив начин обаче да отклони гостоприемната покана на Мати.

Честър Уайът седеше на люлеещия се стол и четеше вестник. Мати го представи на Саманта.

– Казах ѝ, че си превъзходен готвач – осведоми го тя.

– Явно аз ще приготвя вечерята – усмихна се той. – Добре дошла.

– Тя умира от глад – каза Мати.

– Какво ви се яде? – попита Честър.

– Не умирам – увери го Саманта.

– Какво ще кажеш за печено пиле с ориз по испански? – предложи Мати.

– Тъкмо за същото си мислех – съгласи се Честър. – По чаша вино преди това?

Пиха червено вино около час, докато се спусна мрак. Саманта отпиваше предпазливо, стараеше се да не прекалява, защото се притесняваше как ще се прибере от окръг Ноланд. В Брейди като че ли нямаше хотели или мотели, а предвид западналия вид на града надали щеше да може да си намери някъде и стая.

По време на разговора тя вежливо опипа почвата и научи, че семейство Уайът имат две пораснали деца, които бяха заминали след колежа. Имаха три внучета, които рядко виждаха. Донован им беше като син. Честър беше пенсиониран пощенски служител, който бе разнасял пощата из околността години наред и познаваше всички. Сега беше доброволец в природозащитна организация, която следеше открития въгледобив и подаваше жалби пред десетки бюрократични служби.