Кралят-маг
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-600-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-маг». Краткое содержание книги:
Дамастес, млад кавалерийски офицер и луда глава, и изключително надареният магьосник Тенедос е трябвало да загинат в планинска засада. Но враговете им са подценили удивителните сили на ясновидеца-чародей и храбростта на войника. Никой не е могъл да предвиди възникналото между тях приятелство — и как то ще промени историята.
Нуманция е империя в упадък, по границите й властват разбойници, в провинциите кипят бунтове, гражданите й се разкъсват от разногласия. Древни сили на тъмна магия избуяват навсякъде, а имперските водачи, хилавата Власт на Десетимата, не предприема нищо. Ала когато Тенедос и Дамастес започват да надиграват узурпатори и некроманти, се пръсва мълвата, че техният път е пътят на Провидението.
За Дамастес това е пътят към славата и към спечелената любов на една красива злощастна контеса. За Тенедос това е пътят към невъобразимите висоти на амбицията. А за Нуманция пътят им води към възраждане… в служба на Богинята на смъртта.
Слушах внимателно и попивах всичко, на което ме учеха ловците по стрелба, когато баща ми ми даваше уроци по изкуството на владеенето на меча или когато конярите ме учеха как да яздя и да се грижа за животните.
Едно от най-важните неща, които научих от баща си, макар никога да не ми го е казвал пряко, е, че най-доброто оръжие за един войник е най-простото и универсалното. Учеше ме да избягвам такива зрелищни неща като боздугана или бойната брадва, за сметка на простия меч, чийто напречник трябва да е от най-коравото дърво и без никаква резба, да е обшит с ковък метал, за да може да удържи на острието на противника за един жизненоважен миг, дръжката да е покрита с грапава кожа, за предпочитане от акула, и ефесът да е също толкова прост. Оръжието да е право и двуостро. Да е изковано от най-добрата стомана, която мога да си позволя, дори да се наложи да заема пари от дивизионния сараф. Не трябва да е изковано с разни глупости като жлебове за оттичане на кръвта или да се гравира със златни заврънкулки. Баща ми твърдеше, че е познавал мъже, които са загивали само заради красотата на оръжието си — изключително глупава причина да умреш.
Не бива да е нито прекалено дълго, нито късо; тъй като отраснах доста висок, предпочитам оръжие с дължина три стъпки без една педя.
Добавяше и че ако ще стана кавалерист, най-вероятно ще ми зачислят сабя. И че най-вероятно ще трябва да я нося, докато получа по-висок ранг или натрупам боен опит, но след това да помисля добре, преди да я задържа. Според личния му опит сабята си е много добро нещо за дивашка сеч в меле или да посичаш бягащия противник, но когато си спешен или в двубой, той лично предпочитал лъка и петдесет крачки по-далече от противника, вместо толкова романтичната сабя. Това бе един от най-добрите му кротки уроци, които попих в себе си, един от онези, които ме опазваха жив, когато наоколо ми имаше десетки мъртви.
Напрягах тялото си до предела, бягах, плувах и се катерех, без да обръщам капка внимание на стенещите мускули и на напиращия плач от умората, и се стягах да пробягам още един хълм повече, още и още веднъж да преплувам вира, още един час да седя разтреперан и заслепен с прашката в ръцете, докато дъждът се сипе, а патиците ги няма никакви.
Едно нещо ми беше вродено: обичах и разбирах конете. Навярно в някое предишно прераждане съм бил кон, защото когато ме отнесли за първи път като бебе в конюшнята и баща ми ме вдигнал на ръце да видя големия звяр, съм извикал все едно че съм познал стар приятел и, както са ми разправяли, животното изцвилило в отговор и ме близнало.
Не че превъзнасям животните. Знам, че не са кой знае колко интелигентни, но какво от това? Аз и себе си не смятам за кой знае какъв мъдрец и на някои от най-добрите хора, които са служили под моя команда, служили са ми при това до смърт, им беше доста трудно да си спомнят какво е казал старшият им предната седмица.
Ездата беше друга важна част от обучението ми — упражнявах се да яздя кон на гол гръб, със седло или с чул и въже, по начина, предпочитан от номадите в далечния юг. Учех се да мога да накарам коня да ми се подчини без жестокото дърпане на юздата, а шпорите ми бяха с топчици на върховете вместо шипове. Някои коне ми ставаха почти приятели; други, макар и да не бяха чак врагове, не оседлавах с голяма охота дори за следобедната разходка.
Конят винаги е първи — това ненакърнимо правило беше издълбано в душата ми. Той трябва да бъде напоен, нахранен, изчеткан, преди ездачът му да си е позволил да помисли за собственото си удобство, иначе този човек е по-долен от животното. По-късно някои ме ругаеха заради гонката, на която ги подлагах с чесалата и торбите със зоба, но моите части все пак оставаха на конете дълго след като другите продължаваха пеша, с окуцели или посечени коне, и се влачеха като прости пехотинци.
В конюшнята на баща ми прекарвах часове наред и учех всичко, което можех, от старите коняри — бях наясно, че съдбата ми на войник може да зависи от тези животни. Учех се да лекувам по-малките им рани и дори когато някои от конете ни заболееха по-тежко и се наложеше да се повика знахар, си намирах място на гредите на тавана и гледах какви илачи приготвя лечителят и какви заклинания прави. Разбира се, тъй като не притежавах и искрица от Дарбата, нищо не се получаваше, когато опитвах сам, но поне се учех как да мога да избера истинския магьосник от тълпата шарлатани, придружаващи войската по време на кампания.