Самотата на простите числа
- Автор: Джордано Паоло
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-788-5
- Переводчик: Ния Филипова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Самотата на простите числа». Краткое содержание книги:
Баща му въздъхна дълбоко и шумно.
— Беше обещала, че вече няма да говорим за това — каза леко раздразнено той.
Матия се замисли за Микела, изчезнала така в нищото. Замисли се само за части от секундата. След което се разсея от бледите изображения на родителите си, които видя отразени и умалени върху извитата и гладка повърхност на поставката за чадъри. Започна да драска с ключовете левия си лакът. Усещаше как ставата помръдва при всяко драсване.
— Знаеш ли кое е нещото, което най-вече ме кара да настръхвам? — продължи Аделе. — Всичките тези високи оценки, които получава. Винаги девет, десет, винаги най-високите. Има нещо плашещо в тези оценки.
Матия чу майка си да подсмърча веднъж. После отново, но този път сякаш носът й беше опрян върху нещо. Представи си как баща му я притиска към себе си в средата на хола.
— На петнайсет години е — каза баща му. — Това е жестока възраст.
Майка му не отговори и Матия се заслуша в хлиповете, които ставаха все по-отчаяни, докато достигнаха своя пик. После бавно утихнаха и отново настъпи тишина.
В този момент реши да влезе в хола. Очите му леко се притвориха, когато се сблъскаха с лъча светлина. Спря се на две крачки от родителите си, които стояха прегърнати и го гледаха потресени като две деца, хванати да правят беля. На учудените им лица беше изписан въпросът: „От колко време си там отзад?“
Матия погледна в една точка между двамата. Каза само:
— Имам приятели, в събота отивам на купон.
После продължи по коридора и изчезна в стаята си.
11.
Човекът, който правеше татуировките, погледна подозрително Аличе и веднага след това жената с прекалено тъмна кожа и с изплашен поглед, която девойката беше представила като своя майка. И за секунда не бе повярвал на това, но и не беше негова работа. Свикнал беше с измами от този тип и с капризни тийнейджърки. Идваха все по-малки. „Тази със сигурност не е навършила и седемнайсет“ — помисли си. Но не можеше да откаже на клиент само заради принципа. Посочи стол на жената и тя седна там, без да пророни и дума. Държеше чантата си стисната в скута, сякаш щеше да си тръгне всеки момент. Гледаше навсякъде, но не и към иглата.
Момичето не издаде и звук. Попита я дали я боли, защото винаги задаваше този въпрос, и тя със стиснати зъби отговори:
— Не, не…
После й препоръча да държи марлята поне три дни и да почиства раната сутрин и вечер в продължение на една седмица. Подари й бурканче с вазелин и пъхна парите за татуировката в джоба си.
В банята вкъщи Аличе повдигна белия цитопласт, който придържаше марлята. Татуировката й беше само на няколко часа, а тя я бе поглеждала вече десетина пъти. При всеки поглед част от вълнението се изпаряваше като локва вода под слънчевите лъчи през август. Този път само си помисли колко се беше зачервила кожата й около татуировката. Запита се дали ще възвърне някога обичайния си цвят и за момент паниката стисна гърлото й. После прогони от съзнанието си това глупаво притеснение. Ненавиждаше факта, че всяка нейна постъпка винаги й се струваше така непоправима и окончателна. В главата си наричаше това тежестта на последствията и беше сигурна, че е още една досадна черта на баща й, която с годините си беше намерила място в мозъка й. Жадно копнееше за липсата на предразсъдъци, с която се отличаваха връстничките й, и за тяхното глупаво чувство за безсмъртие. Мечтаеше за пълното безгрижие, което би трябвало да е присъщо на петнайсетте й години, но усещаше бясната скорост, с която времето й се изплъзваше. Така тежестта на последствията ставаше още по-непоносима и мислите й започваха да се движат все по-бързо, в още по-стеснени траектории.
В последния момент беше променила намерението си. На момчето, което вече бе включило ръмжащата машина и приближаваше иглата към корема й, каза просто, че има друга идея. Без да се зачуди и за миг, той я попита:
— Не искаш ли вече да си я правиш?
Аличе му отговори:
— Разбира се, че искам да си я направя, но вече не ми се ще да е роза, а виолетка.
Момчето я бе погледнало по странен начин. После й призна, че не знае как точно изглежда виолетката.
— Почти като маргарита — обясни му Аличе. — С три листенца отгоре и две отдолу. И е лилава.
Той бе казал:
— Окей — и бе започнал работа.