Самотата на простите числа

Вмъкна се в коридора. Пъхна ключовете от вътрешната страна и повтори процедурата като някакъв разбивач на сейфове в собствения си апартамент.

Баща му се беше прибрал вече, по-рано от обикновено. Когато го чу да повишава тон, застина на място, като се чудеше дали да прекоси помещението и да прекъсне спора на родителите си, или да излезе отново и да изчака, докато от двора види, че са загасили лампата в хола.

— Не го намирам за правилно — завърши баща му с укорителен тон.

— Така е — каза Аделе. — Предпочиташ да се правиш, че няма нищо странно.

— И какво странно има?

Настъпи пауза. Матия ясно можеше да си представи майка си как поклаща глава и свива единия край на устата си, сякаш иска да каже: „Така или иначе с теб е безсмислено да се разговаря.“

— Какво странно има? — произнесе ясно тя. — Аз не…

Матия спря на крачка от лъча светлина, който идваше от хола и свършваше до коридора. Завъртя очи, проследи линията на сянката от пода до стените и после по тавана. Убеди се, че образува трапец и че това е поредната игра на перспективата.

Майка му често оставяше фразите си незавършени, все едно че забравяше края им, когато ги произнасяше. Тези прекъсвания сякаш оставяха във въздуха балони, пълни с нищо, и Матия всеки път си представяше, че ги спуква с пръст.

— Странното е, че си е забил нож в ръката пред всичките си съученици. Странното е, че бяхме убедени, че този период е минал, а всъщност отново сме сбъркали — продължи майка му.

Матия не реагира по никакъв начин, когато разбра, че говорят за него. Изпита само леко чувство на вина за това, че е там и подслушва разговор, който не би трябвало да чува.

— Това не е причина да се говори с преподавателите без него — каза баща му, но с по-смирен тон. — Достатъчно голям е, за да има правото да присъства.

— По дяволите, Пиетро — избухна майка му. — Не е това проблемът, разбираш ли? Престани да се държиш с него все едно, че е…

Не се доизказа. Тишината изпълни въздуха като статичен електрически заряд. Лека тръпка разтърси раменете на Матия.

— Все едно, че е какво?

— Нормален — призна майка му.

Гласът й потрепери и Матия се запита дали плаче. От друга страна, и без това плачеше често след онзи следобед. В повечето случаи го правеше без причина. Понякога, защото месото, което беше приготвила, е жилаво, или защото цветята на балкона са пълни с листни въшки. Каквато и да беше причината, отчаянието й винаги бе едно и също. Сякаш така или иначе не можеше да се направи нищо повече.

— Преподавателите казват, че няма приятели. Говори само с момчето, с което стои на един чин, и прекарва целия ден само с него. Съучениците му излизат вечер, срещат се с момичета.

— Мислиш, че той е… — прекъсна я баща му. — Така де, разбираш ме…

Матия се опита да завърши изречението, но не му дойде на ум как.

— Не, не смятам. Може би бих предпочела само това да е проблемът — отговори майка му. — Понякога си мисля, че част от Микела е преминала в него.