Изневяра
- Автор: Алтан Ахмет
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Памет
- ISBN: 978-954-29-6001-0
- Переводчик: Панайотка Панайотова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Изневяра». Краткое содержание книги:
„Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с него, това нямаше да бъде вече просто «забежка» — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството «А после какво?» я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, тя попадна в капана на любопитството.“
След като прочетете тази книга, вече нищо няма да бъде същото.
Тя ще ви накара да преосмислите живота, връзките си, копнежите си, неподозираните стремежи на плътта и емоциите и с изненада ще откриете, че всъщност са много по-различни, отколкото сте предполагали…
Това не е само „дисекция“ на една изневяра, а проникновен психологически анализ на мислите, подбудите, чувствата определящи поведението на човешката личност!
Едно разтърсващо и пълно с обрати пътуване из най-скритите кътчета на съзнанието!
Много малко писатели могат да изследват дълбочината на чувствата и да разкажат завладяващо за хората и любовта като Ахмет Алтан.
Джем отвори вратата — стоеше пред нея с присъщата си небрежна елегантност.
— Извинявам се, че те посрещам така облечен… Не те изненадах, нали?
— Май си облечен по-често, отколкото предполагах!
— Защото се събличам по-често, отколкото предполагаш, може би затова… Съблека ли се, после ми се налага да се облека.
Айдан влезе в салона и свали сакото си.
— Днес наистина е много горещо.
— Мога да отворя прозореца, ако желаеш…
— Не, няма нужда и така е добре…
— Какво ще пиеш?
— Нещо, което се приготвя бързо… Уиски, ако имаш… Само с лед, друго не трябва.
Беше напрегната. Не искаше и миг да остане сама. Искаше й се да слуша гласа на Джем, да се забавлява и да забрави да се пита защо дойде при него. Колебаеше се, беше на крачка да се откаже. Нещо като контрабандист, който в късна доба стои пред минно поле — готов да се върне при първото съмнение. Ядосваше се и на Джем, и на себе си, без да знае защо.
Джем с бавни крачки влезе при нея и й подаде чашата. Айдан изглеждаше спокойна.
— Ти си влюбен в собственото си тяло, нали — сама се изненада на раздразнението и заядливостта в гласа си.
Джем я погледна „Това пък сега защо?“, после невъзмутим, все едно, че беше най-нормално да разговарят за това, отговори:
— Не толкова, колкото в телата на други…
— И какви тела харесваш?
Айдан си даваше сметка, че избързва, но не беше в състояние да се контролира. Вече беше тук — каквото щеше да става — да става по-бързо. Беше се решила и искаше да изпълни решението си незабавно.
Джем не бързаше. Бавно я изгледа от главата до петите, после впери поглед в лицето й и с една усмивка, в която имаше и насмешка, и желание рече:
— Искаш да ти обясня ли?
— Ще можеш ли да ми обясниш?
— Не е чак толкова трудно.
— Е, какви тела харесваш тогава? Ако обяснението е толкова лесно, тогава защо ме караш да питам втори път?
— Като твоето…
— От къде знаеш какво ми е тялото?
— Видях те край басейна…
В гласовете и на двамата се доловиха вибрации. Айдан знаеше, че това, което ще каже, ще я изведе на път, от който няма да може да се върне, но въпреки това го каза:
— Една част…
Айдан очакваше нещо от рода на „Горя от нетърпение да видя и останалото“, но Джем се задоволи да каже само:
— Това, което видях, беше хубаво — и веднага заговори за друго — Какво стана с детската площадка? Така и не успяхме да поговорим за нея.
Освен, че се засрами, в този момент Айдан мразеше Джем. Изчерви се. Тялото й гореше. Искаше й се да стане и да си тръгне, без да каже „довиждане“ дори, и никога повече да не стъпи в този дом. Тя беше отворила всички врати, беше го показала направо, но този самовлюбен мъж отвърна глава и я подмина. Надигна чашата си и я изпи на един дъх.
За миг по лицето на Джем премина усмивка на доволство. Подобно на ловец на китове, беше забил копието си в сърцето на жертвата и спокойно и методично продължаваше да го забива още по-дълбоко. От тук нататък беше сигурен — тази жена нямаше да го забрави, не можеше да го забрави — и щеше да му отдаде не само тялото, но и душата си. Ако в този ден се беше любил с Айдан, това за нея щеше да бъде само еднократно приключение — да задоволи желанието си и уплашена да избяга, но сега едва ли щеше да му избяга толкова лесно.
Винаги си казваше, че желае само телата на жените, но винаги, когато беше с жена, само тялото й не му стигаше, непременно искаше да обладае и душата й. В това отношение приличаше до някъде на жените — само тялото не им беше достатъчно, искаха всичко от другия, при това без да са наясно защо. Без друго той самият щеше да даде само тялото си и нямаше намерение да се занимава с душата, която ще му дадат.
Айдан съжаляваше за стореното. Тръгна си разочарована, засрамена, ядосана.
Мислите й бяха объркани, но въпреки това, макар и да не си го признаваше, чувстваше се в плен на този мъж и лесно не може да се измъкне от лапите му.
Всъщност тогава, в дома на Джем, Айдан постъпи като любопитно дете: „Как ли ще стане тази работа?“; сега обаче я вълнуваше друго: „Какъв е този човек, че може да се държи така?“ На какво разчита, че си позволява да бъде толкова самоуверен и нагъл?
В този момент най-много желаеше едно нещо — да види Джем със сломена гордост, да го види паднал в краката си, да й се моли. Докато не видеше това, нямаше да се успокои. От друга страна се чудеше как е възможно такова обикновено чувство да я кара да страда толкова?