Изневяра
- Автор: Алтан Ахмет
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Памет
- ISBN: 978-954-29-6001-0
- Переводчик: Панайотка Панайотова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Изневяра». Краткое содержание книги:
„Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с него, това нямаше да бъде вече просто «забежка» — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството «А после какво?» я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, тя попадна в капана на любопитството.“
След като прочетете тази книга, вече нищо няма да бъде същото.
Тя ще ви накара да преосмислите живота, връзките си, копнежите си, неподозираните стремежи на плътта и емоциите и с изненада ще откриете, че всъщност са много по-различни, отколкото сте предполагали…
Това не е само „дисекция“ на една изневяра, а проникновен психологически анализ на мислите, подбудите, чувствата определящи поведението на човешката личност!
Едно разтърсващо и пълно с обрати пътуване из най-скритите кътчета на съзнанието!
Много малко писатели могат да изследват дълбочината на чувствата и да разкажат завладяващо за хората и любовта като Ахмет Алтан.
Все едно, че години се беше оглеждала в счупено огледало — парченцата бяха залепени на местата си, но отражението в тях изглеждаше накъсано и бледо. Сега обаче пред себе си имаше ново, лъскаво огледало, в което ярко блестяха чарът, красотата, женствеността, привлекателността и умът й. Беше омагьосана от себе си. Искаше й се да преживее отново онова, което преживя, разговаряйки с Джем, да види същите картини. Омагьосана от себе си, търсеше, тичаше, опитваше се да пресъздаде отново преживяното. Търсеше някого, в когото да се огледа цялата, без да разкъсва живота си, някого, върху когото да изпробва силата и въздействието, някого, който да не е опасен колкото Джем и който да си остане само „огледало“. Защото за Джем винаги мислеше като за нещо по-различно.
Отговорът на Хасан й вдъхна надежда. Не спря, където трябваше да спре, напротив, съзнателно, използвайки цялата си женственост, предизвикателно продължи:
— Е, не можеш ли да кацнеш на неравен терен?
Хасан се засрами:
— Не мога да стоя на такова място, спъвам се и падам, знаеш…
— Внимавай повече, дръж се здраво!
Хасан поклати отрицателно глава:
— Знаеш ли, колкото повече внимавам на такива места, толкова повече се спъвам и падам.
Айдан не можа да се сдържи и зададе въпроса, който беше важен за нея:
— Ние за какво всъщност говорим?
— Не знам… Да пийнем ли по чаша вино?
— Не, не искам. Трябва да ставаме, бездруго закъсняхме.
През цялата седмица Айдан упорито продължи да говори с Хасан по този начин. Той обаче, не разбираше, че закачливите погледи и двусмислените й намеци не са нищо повече от игра. Приемаше ги като проява на интерес към него. От време на време закачките на Айдан му вдъхваха надежда, радваха го и тогава той не можеше да потисне нетърпението си, изоставяше играта и започваше да говори направо, опитваше се да й разкрие чувствата си и очакваше същото от нея, настояваше отново да бъдат заедно, а това дразнеше, а понякога и ядосваше Айдан. Хасан не разбираше защо ту му се усмихваше, ту се гневеше, мислеше си, че това са приливите и отливите в любовта.
През тази седмица Айдан реши да прекрати флирта. С досада разбра, че не си струва да играе опасни игри с безопасни хора. Не се опита да търси друг, намереше ли, той щеше да бъде или някой опасен, или някой, когото щеше да подлуди.
Тази вечер Халюк имаше събрание в болницата, а Селин — урок по балет. С последна надежда прие да изпият по нещо с Хасан, но когато той отвори темата да заминат за Анкара, погледна набързо часовника си, изпи питието си и стана на крака:
— Трябва да си вървя. Моите сигурно са се прибрали и ме чакат.
Не си спомни как се прибра вкъщи, но затова пък прекрасно помнеше как с надежда погледна към техните прозорци — дано лампата да свети. Наистина много искаше да е така. Разбираше, че не може да се спре да направи това, което бе решила. Искаше някой друг да я спре — едно звънване на телефона или Селин и Халюк неочаквано да изскочат от ъгъла, или съседка, която да я заприказва — дори се помая малко пред входа. Но нищо не се случи. Тъмнината вкъщи, празната тишина я напрегнаха и сякаш не за друго, а само, за да се отърве от напрежението, припряно започна да набира телефонния номер, който знаеше наизуст, без да го е ползвала до сега. Сега започна да се страхува от друго — да не би Халюк да се върне или някой да я спре, или да не отговори на позвъняването й. Вече не можеше да понесе някой да я спре.
Веднага щом отсрещната страна отговори на повикването, Айдан си пое дълбоко въздух и заговори бързо:
— Вкъщи ли си?
И самата тя, и отсрещната страна, която слушаше нетърпеливия й глас, разбраха какво значи това.
— Ела, ако имаш време — отговори й Джем.
След това, когато се връщаше към този кратичък разговор, Айдан осъзна колко много неща могат да се кажат с малко думи. Джем й отговори веднага, не му трябваше време да познае гласа й, а това за Айдан значеше, че не я беше забравил, че помнеше гласа й! И макар да не беше му казала, че го търси, за да отиде при него, Джем веднага я беше поканил „Ела, ако имаш време“, освен това я беше спасил от неудобството да пита може ли да отиде, беше й оставил и „вратичка“ да се върне, ако се откаже: „ако можеш“ й каза. Това й се стори много джентълменско.