Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Архимагът тежко въздъхна — явно шутът изнервяше не само мен — и продължи:
— Орденът решил да скрие Рога по-далеч от изкушението. Заредили го (по сметките на маговете от онова време той би трябвало да функционира още триста години — тоест до днешни дни), а след това отнесли Рога на дъгата до гробницата на Грок, където го и оставили. Всъщност това е цялата история — архимагът отново насочи сълзящите си очи към пламъците в огнището.
— И вие искате да взема Рога от гроба? — попитах невярващо. — Но защо съм ви точно аз? С тази работа ще се справи всеки обирджия на гробове! И между другото, къде е погребан Грок?
В малката стаичка се възцари напрегната и угнетяваща тишина. Елфийката и Арцивус дори се спогледаха изумено. Граф Плъх иронично се усмихна, сякаш за да каже, че от крадец не е очаквал нищо повече. За шута и увисналата му челюст учтиво ще премълча. Само кралят все така замислено въртеше ножа ми в ръце и от време на време поглеждаше към мен, сякаш се чудеше дали не играя някакъв театър.
— Хм-хм. Млади човече, а вие изобщо знаете ли историята? — внимателно попита магът.
— За какъв Х’сан’кор ми е?! Аз съм крадец, а не учена девица!!! — искаше ми се да счупя нещо.
Тези момчета знаеха как да вбесят човек и аз реагирах с грубост. Но никой не забеляза. Или се престориха, че не забелязват.
— Той сигурно и да чете не може — с важен вид каза гоблинът.
Игнорирах тази поредна нападка.
— Рогът е погребан заедно с Грок в Костните дворци, Гарет — тихо каза елфийката и потръпна, сякаш тъмната й кожа беше докосната от хладния ветрец, идващ от Планината на отчаянието.
И тук аз се разсмях, осъзнавайки, че тази луда петорка чудаци или ме разиграва, или просто ме проверява преди някаква важна задача. Например: „Открадни нощното гърне на краля на Мирануех, когато го мъчи кървава диария“.
— Полудя — поклати обречено зелената си глава шутът в отговор на моя смях и звънчетата на шапката му тъжно зазвъняха.
— Шегуват ли се, ваше величество? В края на краищата би трябвало да се шегуват? И защо Храд Спайн? Не е ли по-лесно да се направи нова вастарска сделка и да се поканят дракони за защита на любимата родина? Или да ви опитомят Х’сан’кор? Повярвайте ми, с това ще се справя по-лесно и по-бързо, отколкото с отиването в Храд Спайн!
— Не се шегуват — кралят ме фиксира със сериозен поглед и надигащият се нов изблик на смях заседна някъде в гърлото ми. Те наистина не се шегуваха. Вътрешно изстинах. Да се спусна в Храд Спайн за някаква си глупава вълшебна пищялка… Главата ми не го побираше.
— Нуждаем се от този Рог, майстор Гарет — елфийката ми говореше ласкаво, като на малко и капризно дете. — При това спешно. До началото на зимата, когато Неназовимия ще предприеме своята атака.
— Но защо аз?!
— Защото само хитър и изобретателен човек ще премине там, където ще се провали голям отряд войници или магове. Например най-добрият крадец в кралството. Да, да. Не бъди скромен. Ти си много по-известен, отколкото си мислиш.
— Означава ли това, че вече са правени опити да се вземе Рога? — опитвах се колкото се може по-дълго да отложа времето на отказа си.
— Сто хиляди демона! Да! Да не смяташ, че бихме се обърнали към крадец, ако не сме изчерпали всички други възможни способи да проникнем в проклетите катакомби? — Алистан многократно свиваше и отпускаше юмруци. — Първата експедиция изпратихме още през зимата. Никой от спусналите се в подземието не се върнал, а тези, които останали на повърхността, орките ги посекли. Вторият отряд отиде в началото на пролетта. Отчитайки неуспеха на първата експедиция, ние изпратихме повече от сто души. Опитни войници, осем мага на Ордена, както и подкрепа от тъмните елфи, които станаха наши водачи в горите на Заграбия… И нищо, демон да ме отнесе! Осемдесет човека влезли в гробниците, а се върнал само един, побелял като снежна сова и напълно лишен от разум. Остатъците от втората експедиция се върнаха в Авендум преди седмица. Всичките осем мага така и останали под земята. Както и седемдесет и двама мъже, повече от половината от които бяха мои войници!
Слушах потресено. Осем мага, и вероятно не последните, както и няколко десетки войници от елитната гвардия на краля са тръгнали в неизвестното, в тъмната дупка под зелените сводове на горите на Заграбия, и не са се върнали…
— И сега решихте, че крадец ще направи това, което не са успели сто души — констатирах аз.
Интересно, в чия ли гениална глава е възникнала такава идея, и най-важното, защо? Какво ли ще стане, ако не се съглася?