Мис Порочна

Емили се поколеба, почесвайки се по врата. Усещаше погледите на момичетата от католическото училище. Може би сбърка, като спомена Айова — или че я свързва с толкова тъжни, отчаяни думи.

— А, просто отидох на гости — отвърна най-накрая тя, като си играеше с пластмасовия капак на чашата с кафе. — Имам чичо и леля, които живеят край Де Мойн.

— Ясно — кимна Айзък. Той отстъпи встрани, за да пропусне групичка деца, които играеха на гоненица. — В началото, когато започнах да пея за момиче, много ми се подиграваха, но според мен тази песен се отнася за всички. Всички тези чувства… „Къде е моето място?“ и „Защо не мога да намеря човека, с когото да споделям всичко?“. Според мен всеки ги изпитва понякога.

— И аз мисля така — съгласи се Емили, изпълнена с благодарност, че има и други, които се чувстват като нея. Тя погледна през рамо към майка си. Тя беше потънала в разговор с приятелките си до кафе-бара. Което беше добре — Емили не беше уверена, че точно в този момент ще успее да издържи майчиния си поглед.

Айзък потропа с пръсти по облегалката на съседната пейка.

— Ти не учиш в „Света троица“.

Емили поклати глава.

— В „Роузууд дей“.

— Аха. — Айзък сведе срамежливо поглед. — Виж, трябва да вървя отзад, но може би ще се съгласиш да поговорим пак за музика и други работи някой път? Или пък да вечеряме? Да се разходим? Нали се сещаш, като на среща.

Емили едва не се задави с кафето. Като… среща? Искаше да го поправи — тя не излизаше с момчета, — но като че ли мускулите в устата й не знаеха как да оформят тези думи.

— Разходка, в това време? — избъбри вместо това Емили, махвайки с ръка към снежните преспи, които се виждаха през прозорците.

— Защо не? — сви рамене Айзък. — Може да се попързаляме. Имам две гумени шейни, а зад „Холис“ има чуден хълм.

Емили разшири очи.

— Имаш предвид големия хълм зад факултета по химия?

Айзък отметна косата от челото си и кимна.

— Същия.

— С приятелките ми все ходехме там. — Някои от най-хубавите спомени на Емили бяха как тя, Али и останалите се пързаляха с шейни по хълма Холис. Но след шести клас Али реши, че пързалянето с шейни е хлапашка работа и Емили така и не успя да намери други, с които да ходи там.

След като си пое дълбоко дъх, Емили каза:

— С удоволствие ще се попързалям с теб.

Очите на Айзък грейнаха.

— Страхотно!

Те си размениха телефонните номера, а момичетата от „Света троица“ ги зяпаха. После Айзък й махна за довиждане и Емили отиде при майка си и нейните приятелки, чудейки се на какво, за Бога, се съгласи току-що. В никакъв случай не можеше да излезе на среща с него. Те просто отиваха да се пързалят като приятели. Още на следващия път ще го просветли, така да се каже.