Операция „Скайхук“
- Автор: Нанс Джон
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-093-3
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Скайхук“». Краткое содержание книги:
По същото време компютърният спец доктор Бен Коул разработва „черен проект“ — системата „Бумеранг“. В разгара на изпитанията той с ужас открива, че някой е въвел чужд код в неговата програма — основа на свръхсекретната операция „Скайхук“, провеждана от ВВС на САЩ. Коул е на косъм от смъртта, когато експерименталният самолет, в който се намира самият учен, излиза от контрол. Но още по-бърза и страшна е друга заплаха — с пръст върху спусъка на ракетите си, пилотите на два изтребителя F-15 чакат заповед да унищожат секретния самолет, преди да се е разбил, за да не останат никакви следи. Коул има само две минути, за да открие някакъв изход…
Още докато Бен Коул се мъчи да разкрие замислите на заподозрения саботьор, в залите на съда се разиграва друга драма, тясно свързана с първите две. Ейприл, дъщерята на капитан Роузън, заедно с приятелката си — младата адвокатка Грейси О’Брайън, брани правата на своя баща. Но се оказва, че двете са влезли в неравна битка с тъмни сенки, облечени във власт и могъщество.
„Доброто понякога побеждава, Ейприл“ — окуражава приятелката си Грейси. Но изходът от този сблъсък сякаш не подкрепя подобен оптимизъм — пътищата на всички участници в тази драма са много по-тясно преплетени, отколкото самите те предполагат, а най-големият въпрос е: ще издържат ли докрай в битката за оцеляване? Операция „Скайхук“ е в ход.
— Да, разбира се — рече Джордж Микулски намусено и се изчерви.
— Откога работиш в НКБТ, Джордж? — попита Арли.
Ейприл усещаше как напрежението в стаята нараства, инспекторът се размърда на стола си, а Микулски се отдръпна назад.
— В НКБТ съм от четири месеца.
— А имаш ли правоспособност на летец?
— Командир Роузън, защо не ме оставите аз да задавам въпросите? — отвърна Микулски с напрегнат тон.
Арли се усмихна с онази характерна за него усмивка, която Грейси определяше като неотразима. Преди да отговори се понамести на леглото, сякаш се готвеше за малка битка.
— Джордж, причината да ти задам този въпрос е в това, че има някои неща, които трябва да обяснявам по-подробно, ако не си летец. Извинявай, ако си доловил във въпроса ми обида.
— Не, още не съм летец, но това няма значение — сопна се онзи и си даде вид, че записва нещо важно. — Ако нещо не ми е ясно, ще ви го кажа. А сега, моля ви, върнете се към разказа си.
Ейприл и Арли се спогледаха.
— Добре — каза Арли и поде отново. — Летя на триста и трийсет метра, не мога да се свържа с Анкъридж-център, облаците пред мен стават все по-ниски и вече е почти тъмно. Вляво от себе си виждам само няколко светлини на брега и освен да обърна обратно, другата ми възможност е да вдигна сателитния си телефон и да се обадя на диспечерите в Анкъридж по телефона. Но видимостта се влошава прекалено бързо, затова казах на Рейчъл, че най-добре ще е да обърнем назад и да се отклоним на северозапад към Валдес. Тя се съгласи. Аз…
— Имахте ли под ръка подробни карти на района? — прекъсна го Уолтър Харисън.
— Да — отвърна предпазливо Арли и изгледа Харисън не особено дружелюбно. — Обикновено когато летя, използвам карти, освен електронната система с GPS-a на таблото и резервния си ръчен GPS. Искате ли да изброя номерата на картите?
Харисън бързо поклати отрицателно глава.
— Много добре. Вкарах координатите на Валдес и в двата GPS-a, получи се курс около три-три-нула, който не вършеше работа поради планините, затова се насочих на северозапад, за да поема над канала и реших, че ще бъда в безопасност на около десет мили северно, преди да се наложи или да се издигна при ясно време, или да обърна на запад към Анкъридж, за да остана в режим на визуален полет. За да съм сигурен, че имам необходимата видимост под облаците и тъй като бях над открито море, се спуснах на трийсет и три метра по радиовисотомера. Морето бе доста развълнувано, предполагам, че височината на вълната бе от метър и половина до два метра и не исках да кацам в открито море при подобни условия.
— Можехте ли все още да виждате? — попита Микулски.
— Да. Все още бе сумрак и се намирах под облачния покров. Ето защо можах да видя вълните под себе си. Това е открито море, нали разбирате, международни води.
— Добре.
— И така, летяхме на курс около двеста и деветдесет градуса и вдясно ми се видя малко по-ясно, затова завих и поех по курс около триста и двайсет. Вече наближавахме момента да вземем решение, облачният покров продължаваше да бъде нисък, когато без видима причина всичко изведнъж отиде по дяволите.
— С колко гориво разполагахте?
— За девет часа полет, Джордж. Тук горивото няма никакво значение.
— Добре.
— Държа здраво щурвала и летя на трийсет и три метра височина със скорост сто и четирийсет мили в час, когато изведнъж попадам в гъста мъгла, която изникна сякаш отникъде. Аз, разбира се, преминавам към полет по уреди и тъкмо започвам да се издигам и да завивам, за да избягам от мъглата, се чува онзи силен метален трясък, пукот или нещо подобно и губя една от перките на витлото на десния мотор. Или най-малкото такова бе усещането, защото машината моментално започна да се тресе, както би се държала, ако е изгубила перо от витлото си. И нещо повече, когато се откъсна, то едва не улучи кабината, защото едновременно с ужасното раздрусване се чу и невероятно свистене.
Ейприл гледаше баща си, докато той разказваше — погледът му бе някъде далеч, отново преживяваше онзи ужасен миг.
— Стори ми се, че щурвалът бе решил да ме пребие до смърт, така силно се тресеше и друсаше. Мина само частица от секундата, но стана ясно, че ще трябва да се борим за оцеляването си. Старата госпожица се накланя надясно, дърпам щурвала наляво и натискам лявото кормило, опитвам се да не губя от поглед данните на уредите и в този момент десният мотор се откъсва от крилото. И изведнъж вдясно избухва огромно огнено кълбо, навярно от разкъсан горивен резервоар. Помислих си, че ще експлодираме, преди да съм изгубил управлението, но остана просто онова силно оранжево зарево. Завъртам ключа за двигател номер две и се опитвам да спра горивото, в същото време Рейчъл извика: „Горим!“. Помислих си, че е голям късмет дето тя също е пилот. В подобен момент последното нещо, което ми трябва, е да възникне паника, защото всичките ми усилия са потребни, за да задържа самолета във въздуха и да го изравня, което става все по-трудна задача. Давам на левия двигател пълна мощност, натиснал съм лявото кормило почти до дупка, когато сякаш се блъснахме в нещо… не знам… може би някаква ниска турбулентност, идваща откъм сушата на няколко мили в северозападна посока. Каквото и да бе, само то ми липсваше, защото взе просто да ни подмята надясно като играчка, въпреки че левият елерон бе спуснат до долу и лявото кормило бе натиснато докрай. И ето, че се оказвам увиснал в невъзможно положение — във вираж от деветдесет градуса, без подемна сила, това трае само миг, но е достатъчно да изгубя повечето от трийсетте си метра височина. Почти изправих самолета, когато дясното крило или десният поплавък се зарови във вълните и край — повече не можах да го вдигна. И изведнъж вече се премятахме — вода, студ, трясък, стържещ метал и какви ли не други ужасни звуци. Когато тая дяволска въртележка престана, аз все още бях в съзнание и, невероятно, но в кабината още светеха лампички, макар, че се пълнехме с вода. Погледнах надясно да видя Рейчъл, слава богу, тя също беше в съзнание. Беше отворила ей такива очи и се мъчеше да разкопчее предпазния ми колан. Очевидно бе, че самолетът не плава, а потъва. Искам да кажа, че студената вода бе стигнала до коленете ми. Рейчъл някак си разкопча коланите ни, отвори люка в тавана на кабината и двамата изплувахме, малко преди птичката да поеме надолу.